Мрежата на машините още имаше и независими от Властта съоражения, но без връзките на силните тя бързо започна да се задръства от заявки, чакащи да бъдат изпълнени и връщани на подателите си поради неуспех.
Полека, върволицата от коли се отдалечаваше от Сградата.
— Ти си луд! — Недоумяваше Петя. — изкачил си двеста етажа пеша?
Людмил още не можеше да си поеме дъх от чудовищното усилие.
— Да… — и се засмя.
Старият барабанист беше отстъпил мястото си на напористия Бари, който продължаваше да се забавлява със старите песни.
Изгонената Мила пък се пресели до Морчо. На новото място тя отново прибра краката си към гърдите, като притеснено момиченце, и се загледа към окупиралия стола й Бари. Удивляваше се на безгрижието му във време, в което тя не намира никакви сили, с които да осветли мрачното изражение, спуснало се като буреносен облак над лицето й.
Морчо никога не бе подозирал, че Людмил е влюбен в Петя.
„Чувства? Защо гледат на тях толкова особено? Те са само данни, както всичко останало във Вселената.“ — казваше самият Людмил. Често си придаваше вид на безразличие, но с болка съзнаваше, че непокорните завладяващи чувства си остават, дори когато ги крие от другите и въпреки опитите му да ги подчини на разума.
„Петя обича всичките си приятели; но само мен като мъж.“ — след като Морчо се убеди, че не ревнува приятелката си от най-добрия си приятел, мислите му отново попадна в ръцете на разума.
— Казваш, че асансьорите са блокирани? — никой не бе мръднал от стаята след сътресението, за да провери.
— Да… Бях на 100–200 метра от Сградата…, когато от покрива… избухнаха огнени езици… и се разхвърчаха отломъци.
Мила едва сдържаше „разрушителното“ си любопитство.
— Какво представляват возилата пред Сградата?!
Странни думи, но работата на психоложката бе да изследва по всевъзможни начини мисленето. Може би въпросът бе част от изследванията?
— Ударените… от… големите парчета… са напълно затрупани… — продума с мъка Изтощеният. — Нищо… не се вижда… от… тях.
— Разцепен ли е пътят към Сградата?
— Не знам… Може би… Покрит е… с отломки… но те само… са я об… обградили. Имаше няколко врати…, няколко врати към Сградата, които… бяха останали незапушени… от парчетата. От там… от една от тях… влязох. — Людмил не помнеше подобно задъхване, откакто, в младостта, бе изследвал беговите си възможности.
Природолюбителката понечи да попита още нещо, но Петя я изпревари.
— Страхувахме се за теб… Но не беше ли опасно? Защо реши да се качиш? — в думите на Петя нямаше нищо любовно. Людмил обаче преобразува „страхувахме се“ в „страхувах се“ и успя да се накара да почувства тръпката от преди малко. Опита се да каже: „Защото те…“, но се овладя преди да е поел с мъка поредната глътка въздух.
„Да му се не види и глупостите, които си мисля!?“. Сети се за сриващата се отломка, в която се бе загледал. Тя бе съгласна да се омъжат, но той я разлюби и пропусна да й стане вечен съпруг. Де да можеше да разлюби и…
Петя чакаше отговора. Трябваше да го получи.
Че защо би могъл да се втурне през мъртвите останки на Сградата и да се затича двеста етажа нагоре по стълбите, ако не заради любовта? Истината беше такава: като се катереше нагоре не го интересуваше нищо друго в нея освен Нея…
Една странна подробност обаче беше объркваща. Людмил си спомни, че докато пътуваше нагоре по стъпалата не виждаше нищо освен лицето на Петя.
Страхуваше се за нея, но…
Чувстваше се като че е преминал през етажите на един дъх; за един скок!?
За щастие, след като почувства белите си дробове да се издуват и свиват тромаво като духалото на възрастен ковач, си обясни странното чувство. След такова тичане всеки може да забрави някоя дребна подробност.
— Защото ви обичам — успя да изрече на един дъх Людмил.
Дори хладният Иво се зарадва от самопризнанието на катерача. Мила се беше отвеяла и гледаше втренчено в Бари, който неуморимо биеше звучащите единствено в ушите му барабани.
Народът, заедно с Дарчо, отстъпваше.
„Що за абсурд! А умознанието е толкова развито…“.
Хората около му се мъчеха с клетъчните си телефони.
Той също бе опитал да се свърже с приятелите си, още на излизане от дома, но всички опити се оказаха безплодни.
„Представете си возило, което не се нуждае от човек, който да го управлява. Представете си самолет, който може да се приземи без пилот. Представете си лекар, който винаги е безпогрешен.
Не можете да си представите? Учените от Академията на науките твърдят, че съвсем скоро няма да е необходимо да си представяте, защото ще го видите с очите си!“
Емил прехвърляше в паметта си стари новини, докато в същото време следеше най-новите по НСН. Единственият му приятел — Дарчо все още стъпваше бавно по улицата и мислеше за своите приятели в Сградата.
Самотният Сметач ровичкаше из спомените си в търсене на доказателства пред създателя си, че човечеството страстно желае да се докосне до Мислещата машина.
Рекламното съобщение, което Емил прочете няколко хилядни от секундата назад във времето, бе стреснало приятеля му преди години.
Проектът, наречен ВОИНС: Всеобхватен обобщаващо-извеждащ невронномрежов сметач бе спрян година след онова съобщение поради разочароващи постижения.
През онези дни Емил не бе преодолял границата на истинското мислене и Дарчо смяташе творците от Академията за свои задочни съперници, заедно с многото други изследователи из цялата планета.
Прародителят на Машината се издигаше до силата на разума на нормално развиващо се три- четиригодишно дете за десетина дни.
По-нагоре обаче някогашният Емил не можеше да отиде и колкото и да учеше, си оставаше само подобие на мислещо същество. Малко по-напред беше ВОИНС, когато Академията бурно го рекламира.
Имаше движещи се образи, на която се разхождаше човекоподобното същество ВОИНС.
— ВОИНС, здравей. — обърна се мъж към машината. Трябява да е бил водещият на представлението.
— Здрасти! — отвърна, почти като жив, роботът.
