Емил бе пускал този запис и преди, но без да му обръща достатъчно внимание. Спомняше си го бегло. Отбеляза високото качество на излъчвателя на човешка реч на ВОИНС.
Роботът стоеше обърнат с гръб към камерата, докато не завъртя цялото си туловище, за да се открие лицето му Емил се усмихна — лицето бе направено като човешко. Имаше само две очи, ограничени в орбити като на човешките; лицето му се опитваше да изрази мимики, докато говори; веждите се движеха…
„Що за глупост?“ — помисли си Умчо — „Защо трябва да се вмъкваме в границите, които природата някога е поставила на човеците?“.
— Няма ли да седнем? — продължи роботът и пак се обърна с лице към водещия, който с усърдие показваше съвършените си зъби.
— Заповядай, ВОИНС — рече човекът и поведе ходещата машина.
Емил си спомни думите на Божидар — „Човеците не искат да те видят, приятелю. Страхуват се от теб…“ — и разбра защо тоя ВОИНС е човекоподобен, има два крака, две ръце, човешко лице и две очи, ограничени като човешките.
Роботът чевръсто седна и прехвърли единия си крак върху другия.
Публиката, която наблюдаваше на живо, се разсмя от учудване, а роботът им намигна с изкуствените си клепачи.
„Палячо.“
— От достоверни източници научих, че си можел да мислиш? — подхвърли шеговито водещият.
— Разбира се, приятелю. Аз съм най-умният компютър на света!
„И надут.“ — продължи да негодува Машината. Започна да се съмнява дали плавната реч на робота не си е чист човешки глас, който някой предава от разстояние. Странно… зрителният запис, най-неочаквано за Сметача и за мен, прекъсна.
„Глупчо тъп!“. С горкия глупав сметач обаче всичко бе наред: той добросъвестно показваше, образ след образ, замразените движения.
Просто записът имаше неочакван край… Всъщност още по-смислена причина за яда на Емил: „Само толкова ли може тоя прост глупчо на два крака!?“.
Машината прочете оправданието, че тялото на робота се било повредило насред представянето, заради което била спестена останалата част от филма?!
Работата по машината била изотавена преди четири години и няколко месеца, без да донесе съществени ползи за науката.
Създателят на Сметача бе пъхнал ръце в джобовете на панталоните си и тъжен вървеше към къщи сред разредилата се навалица.
Емил откри нещо малко по-ново от палячото:
„РОБОТ — Разумен, но Обикновен роБОТ“ — името изглеждаше скромно за опит за създаване на Изкуствен разум.
Умотворците рядко мислеха вършеното от тях за обикновено, а тези, които го мислеха за обикновено, понякога бяха най-необикновените творци. Дали беше така и този път?
Описанието на машината изглеждаше малко стандартно, но любопитно: „Мисловна мрежа, възможности за просто общуване с човешка реч, разпознаване на човешки лица и на предмети. Способности за придаване на сметачен вид на книги и снимки, благодарение на сръчните пръсти на трите ръце и острото зрение…“
Звучеше любопитно, но и тази разработка бе зарязана преди три години, въпреки положителните оценки.
Списание „Изкуствен разум“:
„Проведените изпитания доказаха работоспособността на РОБОТ. Той е много полезен при пренасяне на стари книги и снимки в цифров вид и вече се прилага в Библиотеката.
Засега машината е далеч от желаната от създателите си цел — свободно боравене с произволни мисловни образи, но и в сегашното състояние със силата на разума й могат да се състезават твърде малко на брой кандидат-мислещи машини“.
Мила надничаше през прозорците. Намираха се твърде високо, за да се различи нещо определено от случващото се на земята. Затова гледаше проясняващото се небе. Последните облачета, които закриваха синевата му, се разпръскваха, победени от животворната сила на слънцето.
Петя играеше с косите си. До рамото й лежеше задъхания Людмил.
„Хм… Дали бюрата се люлеят, или ми се привижда?“
Клатушкащите се този път изобщо не се трогваха. Гост-барабанистът Бари биеше невидимите си барабани. Иво пак пишеше нещо. Морчо бе скръстил ръце пред гърдите си, а тъжната Мила надничаше през огромните прозорци на Сградата.
„Не усещат ли земетресението?!“
Задухът на Людмил намаля. С него и земетресението — епицентърът се е намирал в черепа му.
Катерачът лежеше, за да си осигури най-голяма антисеизмична устойчивост.
Петя се бе присъединила към любимия Морчо и мечтаейки за своя любим изследваше поведението на Бари и Иво. Безгрижието им я учудваше.
Сметачолюбецът Иво работеше. Входно-изходният преобразовател на първични вътрешни образи и чувства бе само една от безбройните пречки, които високата цел — Изкуственият разум изискваше да бъдат преодолени, а „Разум“ бе завладял почти целия разум на Иво.
Гостът предпочиташе музиката и ритмично поклащаше десния си крак, с който бе захлупил левия под бюрото на Мила.
„Свръхразумен сметачен състезател“ — изкикоти се Емил. Поредният съвсем изкуствен „разум“, на който попадна.
Според създателите си „ССС“ бе многостранен играч. Според Емил — многостранна играчка.
„Трите съта“, трябва да му се признае, бе много добър в игри като шах и го, но способността му да се учи да общува с думи бе твърде елементарна, за да получи присъда различна от присмех.
Следващият опит бил наречен от творците си „Мислещ сметач“, или галено — Мистач.
Машината намери записан разговор между Мистач и някой от творците му, изпълнен по изопачения през годините образец за проверка на способността на машината да мисли чрез разговор с човек. Емил не признаваше повърхностното разменяне на изглеждащи смислено думи за проява на разум.
— Какво си ти?
— Мистач.
— Знаеш ли какво е Мистач?
— Мислещ сметач.
— Обичаш ли да твориш?
— Да.
— Какво?
— Изкуство.
— Какво изкуство?
— Различно.
— Обичаш ли поезия?
