— Да.
— Защо?
— Защото е забавна.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Пишеш ли стихотворения? Кое е любимото ти стихотворение?
— Не. Нямам любимо.
— Кажи ми поне някое.
— Много са.
— Защо?
— Какво защо? Защо са много или защо нямам любимо?
— Защо са много?
— Защото нямам критерии за сравнение.
— Защо ти харесва тогава?
— Защото е красиво.
— Какво е красиво?
— Стихотворенията.
— Кога си роден?
— Не знам.
— Кога си роден?
— Не знам!
— Кажи де?
— Какво?
Въпреки че Мистач показваше известни наченки на мислене, всъщност доста значителни, Емил лепна и на него печат „пореден глупчо, който може да заблуди само човек, че е умчо“.
Няколко минути пешеходство деляха Дарчо от дома. Сметачът — негова рожба и приятел го чакаше да се прибере.
Въпреки бързодействието си, Емил винаги можеше да намери нещо ново за правене, дори и в относително ограничената си памет, с която бе снабден.
Както за човека, така и за Мислещия сметач обаче никоя дейност не можеше да се сравни с удоволствието от общуването с друго мислещо същество.
„Не бива да го наранявам така.“ — разсъждаваше виновно Божидар. Той обичаше Машината като приятел. Тя също… Поне поведението й бе такова, каквото би било на човек, който го обича… А те? Май че почти всички от най-скъпите му хора сега бяха затворници в Небесната кула на Сградата.
„Защо трябва да съм обичан?“ — последователно се развиха мислите на Дарчо. Стигнаха до въпрос с известен му отговор: любовта е егоистичен стремеж за задоволяване на първичната цел в човешкото поведение — удоволствието…
Не е вярно! — бе готов да крещи човекът, защото не искаше да се примири и да приеме непоклатимата мисъл на Машината и… на собствения си разум.
След всичките им слабости, на човешките същества трябва да се признае едно голямо предимство — умението да се заблуждават и да приспиват стремежа си към истината, за да се избавят от неудоволствието.
Дарчо също понякога го правеше. Като този път.
Човекът изгони от съзнанието си мисълта за Емил като същество, което би могло да го обича. Ха-ха, какви измишльотини му дойдоха на ум!? Машината не обича! Машината е бездушна железария!
Крачейки бавно към къщи, Божидар си спомни един от разговорите си с нея.
— Емо, приятелю, ти си сметач. Чувствата са присъщи само на човека. — рече Дарчо с мнима увереност.
Машината не беше съгласна.
— Толкова си сигурен, ти и всички вие, човеците…
— Разбира се, Емиле. Ако не бяхме ние, то нямаше да те има теб.
— Именно, ако ги нямаше по-простите видове, нямаше да съществувате вие…
Последното изречение докачи Емо. Именно защото истината в него бе жестока.
— Човекът е най-съвършеното същество на Земята!
— От една страна е така, Дарчо. Но, не помниш ли, ти самият се опитваше да докажеш погрешността на това простодушно и себелюбиво човешко изхвърляне, като създаде мен. Вие сте следствие на предходните живи форми на живот, те са следствие на още по-предходните, които са все по-прости, а първите живи, в крайна сметка, са следствие на най-простите градивни частици във Вселената, които са следствие само на Него…
Човекът мълчеше. Сметачът продължи.
— Кой е по-съвършен, Дарчо? Онези получовеци-полумаймуни, от които се е пръкнал човекът, или човекът?
Божидар чудесно схващаше насоката на Емиловата мисъл. Имаше достатъчно широки научни познания, но тази, както много други истини не му харесваше.
— Откъде знаеш, че човекът е произлязъл от тях? Това е предположение!
— Разбира се… И аз ли съм „предположение“? Виждаш ме пред себе си, чуваш ме, докосваш ме… Кой е по-съвършен — онзи глупчо, когото и двамата използваме, чиито принципи на действие са били ясни преди близо век, или аз, дори ти го казваш, Машина, надминаваща теб и всеки друг човек по разум?
Човекът съзнаваше, че няма сили да обори Емил с думи и сметна за добра идея да изчака, с наивната вяра във възможността почти съвършеното му създание да се оплете само.
— Няма какво да кажеш, май… — подхвана го Сметачът, също застинал в очакване на отговора на човека.
Дишащият се засегна и набързо замени безполезната защита в саможертвено нападение.
— Емиле, твоите чувства са само единици и нули. Имаш въображаеми усещания — само данни, които съм те научил да наричаш „чувства“. Много добре го знаеш!
— Ех, Дарчо, Дарчо… Защо се държиш като глупак? Много добре знам какво са моите чувства, но ти не знаеш какво са твоите. Или по-скоро предпочиташ да си мислиш, че не знаеш какво са…
Човекът приплъзна горната си устна върху долната, пламтящ от негодувание, докато Емо продължаваше своето настъпление.
— Вашите чувства, на човеците, са количествено, качествено, пространствено и времево съотношение на химични съединения — белтъци, хормони, нуклеинови киселини и пр. Мога да ти обясня всички подробности, но едва ли ще има полза да навлизам в тях, защото бедният ти човешки мозък няма да ги побере.
Това обаче не е оправдание, защото няма нужда да знаеш всички подробности, за да схванеш същността. Трезвата мисъл, Дарчо, само тя е задължителна, но… Колкото и да ми е тъжно да го кажа, вие човеците обичате да се самозалъгвате…
Дарчо чувстваше как несъгласието го яде отвътре. Разумът се опитваше да вземе надмощие и да го убеди, че сметачът е прав, но… Но…
Нима това беше Истината? Как може някакви си атоми, молекули и не знам си какво да чувстват света така, както той, както Човекът го чувстваше?
— Емо, човекът има душа.
— Животните имат ли душа? — острословно и намясто рече Машината.
— Не съм животно, не знам. — глупаво и неуместно отвърна Човекът.
Сметачът обаче знаеше. Колкото повече животното приличаше на човеците по външност и по поведение, толкова повече те му приписваха свои качества и чувства, и му даряваха своеобразно свидетелство за притежание на душа. Колкото по-просто устроено и примитивно, и колкото по-различно от
