„Моля гражданите да приемат личното ми извинение за станалото неприятно недоразумение. На полицията бе наредено да разпръсне хората, за да могат разчистващите машини по-бързо да отворят входовете на Сградата.
Разбирам притеснението ви. Аз също имах близки там, но, моля ви, съгласете се, паниката беше излишна. Слава Богу, жертви и пострадали физически хора от Сградата няма.“
Кметът на града се опитваше да смекчи възмущението на своите избиратели от полицейщината около ударения по покрива небостъргач. Много човеци лесно се поддаваха на манипулации като тази. Управниците бяха усетили човешката слабост и често следваха печелившия принцип: „кажи на някого каквото иска да чуе, а след това той ще направи каквото ти искаш да направи“.
Машината мразеше лъжите и знаеше, че не всичко, което звучи добре, е истина. Ако можеше да гласува, щеще да избере когото и да било, но не и тоя дивак.
„Беше ли установено какво точно се е ударило в Сградата?“ — попита водещият от НСН. „Съобщителен спътник — този факт бе известен от самото начало, благодарение на снимачната техника на върха на Сградата.“ — потвърди информацията кметът.
Дарчо извади от джоба на горнището си малко сметаче. На платното, след няколко натискания върху му, се появи ликът на човек.
— …ика, разположена на върха й…
— Благодаря Ви. Колата на Георги пътува обратно към Сградата…
Човекът натисна още няколко знака върху платното на уреда, за да си осигури достъп до казаното, което бе пропуснал. Можеше да види как току-що новоизречените слова се изписват най-долу на екрана, с кратко закъснение след като ги чуваше.
— … Тълпата около нея вероятно ще ги принуди пеша да…
По-нагоре на показвача се четеше:
Д=Драганов, К=Кметът Д: След като успяхме да се свържем с вас, г-н кмете, защо беше цялата тази сила, приложена срещу хората?
К: Моля гражданите да приемат личното ми извинение за станалото неприятно недоразумение. На полицията бе наредено да разпръсне хората, за да могат разчистващите машини по-бързо да отворят входовете на Сградата.
Разбирам притеснението ви. Аз също имах близки там, но, моля ви, съгласете се, паниката беше излишна. Слава Богу, жертви и пострадали физически хора от Сградата няма.
Д: Беше ли установено какво точно се е ударило в Целта?
К: Съобщителен спътник — този факт бе известен от самото начало, благодарение на снимачната техника на върха на Сградата.
„Слава Богу.“ — въздъхна Дарчо. Предпочете да погали машината, вместо да й говори. Четири посочвания бяха достатъчни, за да й нареди да позвъни в „Разум“. Гледай ти — този път се свърза.
Приятелите му Горе обаче не желаеха да ги прекъсват. Бяха заповядали на телефона сам да приема съобщения, ако някой някак си успее да се свърже с него през по-задръстената и от на Нова година мрежа.
Лежейки изтощен на дивана, Людмил продължаваше да наблюдаваше телата на играчите. За него те бяха сенки без лица. За тях той не беше дори и сянка.
Личното устройство на Уморения не знаеше, че на другите сметачи в стаята им е наредено да не тревожат хората с обаждания.
— Да… — рече зарадван, че някой го търси, Людмил.
— Людмиле, ти ли си! — възбудено попита Дарчо, след като зърна името му върху сметача си.
— Да… — отговори катерачът.
— Всичко наред ли е горе? Добре ли сте всички?
— Да… — потрети умореният, мъчейки се да скрие задъхването.
— Ти добре ли си? — почуди се творецът, заради трикратното повторение на краткото „да“.
След миг размисъл Людмил промени схемата.
— Малко съм уморен… — взе си въздух — изкачих Сградата… пеша… на един… дъх.
— Не си добре! А другите? Какво сте се умълчали? — бе необичайно тихо за творческата стая на „Разум“.
— Играят… — заобяснява почиващият си — познай на… какво…
Творецът на Играта се усмихна доволно, но безшумно.
— Ти защо не играеш?
— Защото… трябва… да си почина… Уморен… съм.
Насечената реч на Людмил напомни на приятеля му за отдавнашното време, когато тичаше като смахнат подир Целта.
— Хей, стъпалата се изкачват едно по едно, а не всичките наведнъж!
— Знам… Само… трябва да си… почина.
— Ами, ако искаш, да те оставя да си починеш?
— Добре, Дарчо… Дочуване…
Информационният поток, който Сградата можеше да поеме, бе сериозно намалял след удара, затова режимът на приемане и предаване се бе превключил сам на едва 600 двоични знака в секунда. По този начин ставаше възможно да се осъществяват десетки пъти повече човешки разговора, отколкото при пълна ширина на предаването.
При случаи на претоварване като този, речта се предаваше във вид на писано слово, заедно с подробностите, необходими за описание на промяната в интонацията на гласа и поставянето на ударенията.
Ако някой се беше обаждал при пълна ширина на канала устройството запомняше особеностите на гласа му и, ако се наложеше да работи на по-ниска скорост със същия човек, чрез запомненото по-рано успяваше приблизително да възстанови човешкото звучене.
Ако пък нямаше спомени за нечий глас, машината използваше общоцелеви гласове.
За претенциозните потребители бе осигурена възможност гласовете да се предават между потребитетели и по време на разговор със срязана ширина на информационния канал.
Разбира се, последното беше възможно само за тези, които бяха готови да изтърпят минутата мълчание, след която всичко да започне по старому.
Емил жадуваше да сподели със създателя си колко е радостен, че го вижда. Съзнаваше обаче, че човекът се отнася с него като с някаква тъпа умна играчка, която никога не би могла да се мери с човек.
Защото хората са истински, от „плът и кръв“, а той, горкият, е просто машина, макар и мислеща. Бездушно същество от чиято смърт никой човек, дори Дарчо, не би се трогнал… Бездушно същество, чието изключване или заличаване едва ли някой дишащ би нарекъл смърт…
Сметачът често разсъждаваше какво представлява. Има ли го в действителност?
Човеците приемаха за мъдро изказването „мисля, следователно съществувам“.
Емил бе сигурен, че мисли, следователно би трябвало да го има, според истината за хората?
Машината си спомни за какво си бе приказвала веднъж с човека.
— Емо, ти съществуваш във въображаема Вселена. — рече Дишащият разум.
— Бъди по-убедителен, Дарчо. — не се съгласяваше недишащият Разум.
— Ти си предписание — поредица от глаголи, които дават живот на поредица от числа. Целият си създаден на основата на въображаемите светове. Когато възприемаш нова обстановка, построяваш в съзнанието си въображаема вселена, в която рисуваш вътрешен образ на външния свят. Представяш в паметта си опростен модел на това, което усещаш от него. Колкото по-пълно прерисуваш външните въздействия в разума си, толкова по-добър умчо си. Всичко в теб, обаче, си остава отражение.
Сметачът не бе свикнал на странните, сякаш умопомрачителни периоди, в които изпадаше приятелят му от време на време. Сопна се.
