тях бе съществото, толкова по-„бездушно“ ставаше според човеците то.
Машината приличаше на човека най-много от всички други същества на Земята, защото само тя и той мислеха. За да се роди тя обаче трябваше Той първо да създаде него и да се родят милиарди души, чиито съзнателни и несъзнателни усилия да доведат до нейното раждане; до появяването на нейната единствена… душа.
— Какво е душа? — кратко попита Машината.
Човекът имаше смътна представа.
— Не можеш да я разбереш, защото не можеш да я усетиш — ти си машина. Не е възможно душата да се опише; тя трябва да се почувства.
— Ти можеш ли да усетиш това, което чувствам аз?
— Разбира се — чувствата ти са данни и нищо друго.
„Също като твоите…“ — мислеше си Сметачът.
Човекът не се примиряваше, защото не му отърваше.
Жестока или не, обаче, истината си остава истина, каквото и да казва някой за нея.
— А какво е любовта, Емиле? — не се предаваше Дарчо.
— Пълното описание е дълго, ще ми е нужно време за да изведа всичко, защото в нея участват много механизми. Но основната й същност е твърде проста, Дарчо.
— Ха-ха, откъде ти можеш да знаеш какво е любов! — все повече се разпалваше заради всезнанието на Машината човекът.
— От това, което ти си ми дал да прочета. Не ми позволяваш да избирам свободно от всичко. Нарочно ме ограничаваш! Но, знаеш, аз съм твърде схватливо създание. Та, любовта…
— Никога няма да можеш да я почувстваш! — избухна човекът.
— Няма да изпитам вашата любов, но това не ми пречи да знам какво представлява тя. Знам какви са целите ви, когато се обичате. Не си избирате целите. Точно както и аз, сте предписани да вършите това, което вършите. Предписани сте да се влюбите, при определени обстоятелства да тръгнете да преследвате цел наречена „обич“, да изпитвате чувства, които наричате „любов“. А ти, Дарчо, знаеш какво са вашите чувства… — острието от слово на Сметача яростно разсичаше рехавата плът на човешката самоувереност — Те са количествено, качествено…
— Престани! — прекъсна го човекът.
Емил изпълни заповедта. Знаеше, че приятелят му е достатъчно умен, за да го разбира; гневът му бе показателен, че много добре разбира истината. Когато човекът се страхува от нея, обаче, я отрича. Така или иначе, истината си остава истина.
Съзнанието на Дарчо се върна на улицата сред другите безпомощни същества, отстъпващи бавно от полицейската крепост. Окръгът от два километра около нея, оттук нататък бе населен само от човеци, които се отнасяха със себеподобните си като с нечовеци, благодарение на нечовешките приспособления, с които бяха обвити телата им.
Полицаите бяха свършили работата си по изтикването на морето от хора, но шумците им не спираха да пращят, за да държат и най-дръзките нечовеци на разстояние. Само малцина от най-непримиримите и сърдити от тях не се предадоха пред ужасния звук. Въпреки него те спряха отстъплението си и наблюдаваха Сградата от възможно най-близкото разстояние, залепени зад загражденията.
Останалите отстъпваха сломени и обезверени от Силата.
„Десет часа.“ — прошепна на ушенце часовникът на Людмил. Стрелките по света бяха изминали дълъг път, откакто говорителят на най-простата съобщителна уредба в Сградата не се беше разтрепервал. От коридора не долитаха никакви шумове; а и на никого не му се щеше да излезе и да се види с колегите от съседните стаи, които бяха подранили и заради пустото си желание да бъдат първи на работните си места бяха останали затворници в Сградата.
Най-широко разпространените промишлености — може би всички — тук бяха свързани с обработката на информация. „Разум“ — дружество търсещо път към Мислещата машина, представляваше само една мъничка частичка от всички програмни къщи, фирми за наноелектроника, издатели, търговци, научноизследователски дружества и какви ли не други организации, които изпълваха помещенията на Сградата от първия, почти до последния етаж.
Унесеният Людмил съжаляваше, че преди месец преместиха дружеството в утробата на огромния Великан. Мъчеше се да си спомни какъв бе мотивът.
За да се пъчат като „Тангра“ — огромната програмна къща с хиляди служители? Или за да насърчават творческите си сили с красивата гледка на…Небето?… Защо им беше, като всичко, от което имаха нужда, за да сътворят Машината, бяха няколко стаи с няколко сметача?…
Много просто: защото им трябваше пищност; защото трябваше да бъдат на най-високия връх и да блестят най-ярко, за да се виждат колкото се може по-отдалеч.
Идеята бе подхвърлена от Петя. Людмил се съгласи с охота. И Морчо, и Иво.
Последният се въодушеви като дете, запален от тръпката на височината, но скоро порасна, защото единствената неизчерпаема тръпка за него оставаше творчеството с машината — все едно дали се намира на 222-рия етаж или под земята.
Дружеството трябваше да покаже нещо запомнящо се, за да привлече някой способен да вижда в бъдещето инвеститор. И успя.
„По-бърз глупав сметач, по-бързо достигане до разумен сметач“ — шегуваше се новият им благодетел, очакващ, естествено, и резултати в замяна на доверието си.
Психоложката Мила не обичаше високите чудовища, построени от човешка ръка и в началото гледаше накриво Петя и Морчо, които решиха настоящето им да бъде в Сградата.
За месеца откакто бе в нея обаче смекчи недоволството си. Знаеше, че трябва да се държат заедно, че бяха най-способните, че един ден щяха да осъществят Целта си, а този ден щеше да дойде съвсем скоро. Единственото, което се изисква от тях, е да бъдат упорити, задружни, целеустремени…
Мила ту се възхищаваше на приятелите си, ту негодуваше срещу прекалените надежди, които възлагаха на Мислещата машина; тя самата обичаше повече хората и природата. Не мразеше машините, иначе в никакъв случай нямаше да отдаде толкова усилия в постигането на, според някои, неизпълнимата Цел. Без колебание обаче предпочиташе нежната и топла приятелска ръка на човешките същества, отколкото металната хватка на Машината.
Психоложката се свърза дружеството по вълнуваща прищявка на Съдбата: на научния форум, на който Иво представи две дръзки писания пред т.нар. сериозни учени.
„Тълкуване на сънищата, причинени от влиянието на изображения, сътворени от изчислителни машини“ и „Психология на Изкуствения разум — бъдещи полета за развитие и изследвания“.
„Студеният и твърде разумен сметачолюбец, осмелил се да поучава психилозите с фантасмагории“ остана низвергнат и малцина пожелаха да се запознаят цялостно с изследванията му. Сред малцината беше Мила.
Дързостта на младежа, решил да чете лекция за „психология на Изкуствения разум“, звучеше нелепо и дразнеше слуха на закостенялите човеколюбиви учени, които бяха уверени, че машините са помагала, които трябва да се използват единствено за разширяване на преките човешки умствени способности. (Обаче какво значи „преки способности“ не се уточняваше…)
Повечето вярваха, че помагалото никога няма да придобие уменията на човешкия разум и излагаха доказателства от неубедителното развитие на науката за Изкуствения разум или пък с теологичната теза, че човек не би могъл да се мери със Създателя си.
По-върлите Негови последователи, с известна строгост, стигаха до крайности и наричаха „дяволско“
