предположението на сметачолюбеца за бъдещата наука за „душата“ на сметача.
„Как може някаква купчина платки да има душа, че дори и психолози да я изучават“ — недоумяваха учените, вярващите почти безпрекословно в законите на Вярата, писани преди хилядолетия.
Иво предпочиташе да мисли, отколкото да вярва, затова спокойно им отвръщаше: „Така, както парче месо може…“
Колегите на Дарчо бяха заключеници в грамадната постройка, също като приятелите му. „Тангра“ — дружеството, за което работеше, заемаше двайсетина пълни равнища от Сградата.
Той бе късметлия. Отпуската му се полагаше като награда за току-що завършения проект, за който ценители на игри не преставаха да сипят хвалби: „незабравимо приключение, което кърти отвсякъде“; „хем, страшно, хем затрогващо забавление от което дъхът ти замръзва“; „най-добрата игра за всички времена“; „най-лудото нещо, на което съм играл“; „безкрайно удоволствие“, „неповторима“, „луд купон“, „абсолютен връх в игрите“, „вълшебна смесица от образи, звуци и чувства“; „чудо“, „неописуема“, „най-затрогващата игра“ и т.н. и т.н.
Приключението се казваше „Истината“ и целта му бе да накара играча да се превива от смях и да рони сълзи; да се наслаждава на прекрасната обстановка, но и да изтръпва от ужас, докато търси отговора на най-заплетения и неразгадаем въпрос, който човекът си поставя през живота: Истината.
Самият Дарчо бе „хлътнал“ по играта и с удоволствие продължаваше работата си на главен програмист вкъщи, в компанията на самоделния „съквартирант“ Емил, с когото обаче се държеше доста гадно: размяташе забавната играчка достатъчно близо под носа му, така че Машината да може да помирише какво изпуска; според едно от забавните определение, които бе чула: „зашеметяващо сетивата чудо на съвременните технологии“.
Без ограничения творецът предоставяше на създанието си само откъси от музиката. Въртеше я тази сутрин и миналия ден, и по-миналия, и миналия спрямо по-миналия…
Парчетата бяха стари и почти забравени от съвременните млади човешки същества.
„…Стари, но златни…“ — контрираше списъкът с въпроси и отговори към играта, използващ друго, някого изтъркано, но в настоящето забравено изречение.
Бари зае мястото на Уморения и пъхна ръцете си в чувствителните ръкавици на Людмил.
Музиката бликаше от тонколоните на машината до Иво.
Шлемове на главите, ръкавици на ръцете; чувственици по тялото, лактите, коленете. Всичките сетивни приспособления, осигуряващи връзката между хората й машините накараха приятелите на самотника, проснал се на дивана, да заприличат на безчовеци.
„Хе-хе-хе, приятели ми човеци станаха на безчовеци!“ — Земетресението в главата на Людмил леко го тресеше и замайваше.
Отворените предни стени на каските показваха, че играта не е започнала и позволяваха на приятелите да се виждат и говорят по естествения начин, без да си служат със звуковите и изобразяващи устройства на шлемовете.
На Иво, предложил на останалите да опитат от играта на Божидар, му хрумна да не използва сложните чувствителни дранкулки на другарите си, за да се почувства като класическите „истински играчи“ от миналото, които преди десетилетия за вход използвали най-много ключище, ръчки и мишка, а за изход — обикновено показващо устройство с плоско платно, и няколко звукоизлъчвателя.
Нима не е достатъчно? За какво му е на човек да залъгва съвсем сетивата си с въображаем свят? Нужно ли е да потапяш цялото си тяло в измислените вселени? Трябва ли да бягаш от истинската?
Морчо и Петя бърбореха, подготвяйки се заедно да започнат играта. Мила продължи сладката приказка, която сериозността на госта бе прекъснала.
— Живи сме. Най-добре да се наслаждаваме на това щастие.
Бари, с видимо удоволствие, измерваше правотата на чертите на психоложката.
— Ако не се беше случило, нямаше да сме един до друг сега.
С думите си гостът нарисува усмивка по лицето на Мила. То светна като неговото.
— Да се забавляваме!
За разлика от приятелите, за които настоящето удоволствие от Играта бе достатъчна награда, влюбените обсъждаха и бъдещето.
— Какво ще правим тази вечер?
— Първо, мисля, че е най-добре да слезем от Сградата, а после… после… — не довърши Морчо и накара Петя да се изкиска. По страните й почти не личаха следите от солените сълзи.
Иво бе, както винаги, сам. Общуваше с „Второто си Аз“. Питаше го колко истинска е Действителността.
Ако не съществува разум, който да знае, че освен „истинската“, съществуват и „неистински“ действителности, които се виждат само във въображението, то може ли да има абсолютна разлика между действителността и недействителността?
Ами да!? С какво тази пуста действителност е по-истинска от измислицата?
Сметачолюбецът се разколеба от намерението да извърши глупостта сам да ограничи удоволствието си от играта, навлече ризницата, сложи наколенките и нахлузи шлема, който предаваше гласа му към машината, а чрез нея и към приятелите му; към всички, с изключение на Уморения.
— Приятели, представлението започва!
Шлемовете на петимата се затвориха плътно и тонколоните на Иво спряха да обливат със звук пространството. Людмил потъна в тишина. Само изтощените му бели дробове пухтейки стържеха въздуха.
Умореният дочу, че вратата на стаята се открехва, но в мига, в който погледна, Изходът си стоеше затворен. Долетяха стъпки и неразбираема реч някъде от коридора; и някаква странна миризма.
Долетяха и отлетяха… Може би любопитните не го бяха видели? Може би бяха забелязали само играещите? А играчите не долавяха никакъв звук освен този, който машината им предлагаше. Не искаха да чуват и виждат нищо друго, освен своята Игра.
Людмил се напрягаше да се вдигне от седалката. Искаше да се бори. Искаше.
Страстно копнееше, но желанието му не стигаше, за да го стори. Човекът се просна още по- безпомощен.
„Защо ли ми бе нужно това глупаво тичане нагоре!?“
Петя, Морчо, Мила, Иво… гостът Бари… Ръцете на всички трескаво се движеха. Шлемовете им променяха положението си.
А какво бе изписано на лицата им? Щастливи ли са в новия свят на Играта?
Людмил се вълнуваше от чувствата им. А на тях пукаше ли им за неговите!?
Людмил успя да ги разбере. Не ги обвиняваше.
Бяха го оставили да си почине, тъй като физическото му състояние не позволяваше да играе с тях.
На Дарчо оставаха стотина метра до дома, за да потърси утеха до своя мислещ приятел. Сметачът бе изоставил „скучните и недодялани лъжемислещи същества“, както се сети да нарича недораслите изкуствени умове, и наблюдаваше представлението по телевизията.
По улиците бе малко по-спокойно. Неприятното пращене на шумците бе заменено от гласовете на превъзбудени хора. Някои от тях бяха поели обратно по Пътя към Сградата, а други вървяха по обичайните си пътища.
Удар на рамо в рамото на Божидар, извади умотвореца от замечтанието.
Емил следеше новините.
