Дълбочината, на която са пропаднали разбитите етажи, удряйки се в асфалта, също се оказа интересен въпрос за фантазията на Мила. Тя се зае да търси отговор сама.
Представяше си как тоновете материя се стоварват върху Пътя към Сградата и го огъват като килим, притискайки го с Върховата си сила надолу; накрая здравината на асфалтовите нишки на килима не издържа и той се разкъсва на черно-сиви трохи, които омърсяват пръстта с неприятния си мирис. Така Пътят към Сградата бива заличен от разрушения й Връх.
Петя наблюдаваше замислената Мила и се подсети за някого, когото, сигурно от притеснението, всички други бяха забравили — Някой знае ли къде е Людмил?
Тъкмо тогава вратата се отвори. Нямаше време за почукване.
— Как сте? — твърде предвидимо продума неочаквания посетител.
Колега от съседния кабинет…
— Слава Богу — добре. А при вас как е? — попита Морчо.
— И в нашия дом всичко е наред, но… там е, някак си, пусто. Сам съм. Вие много сте подранили?
Колегата остана на вратата за секунда. Петя гледаше към Морчо, но погледът й прозираше през него.
— Мога ли да остана при вас за малко? — престраши се да попита, най-сетне, самотният гост.
Мила го покани.
— Разбира се, Бари.
Любимата на Морчо фокусира погледа си върху Иво и настоя.
— Някой чувал ли се е с Людмил скоро?
— Да, — отвърна Морчо — снощи. Вероятно е гледал представлението отдолу.
Знаете, той винаги пристига на часа и би трябвало да е бил отвън по време на удара.
Отговорът звучеше смислено, но не задоволи съмнението на Петя. Тя заръча на телефона си.
— Връзка с Людмил!
Уредчето направи опит да се свърже, но тъй като основните съобщителни съоражения в Сградата бяха разбити и пропускателната им способност — сериозно намалена, отговорът на горкото устройство бе:
— Няма свободни линии.
Думите на машината изписаха по лицето на младата жена черти на негодувание, безсилие и гняв.
— Петя, сигурна съм, че Людмил е добре.
Морчо я прегърна, но тя отблъсна със студенина близостта му. Хм… Не си спомням да го е правила преди.
Любимият й човек продължи — Познавам го. Сигурно седи отдолу и гледа как разчистват строителните отпадъци, които паднаха от… Сградището… — хе, и този Морчо почти не си го спомням; това лице беше останка от характера на момчето, което се колебаеше да избере музиката или Машината; да отдаде по- голяма част от времето си на преситен с размисли живот покрай „бездушни изкуствени зверове“, или на пребогато на чувства битие на творец на музика.
Бари се настани на дивана. Мила се присламчи до него.
— Как се почувства по време на труса?
— Поуплаших се…
Мила го харесваше. Може би заради откровеността, понеже и тя обичаше да бъде открита пред другите.
— И аз. Скрих се под бюрото — човешка усмивка.
Бари за пръв път се вгледа отблизо в нейното внезапно ощастливило се лице. Като че ли чак сега забеляза колко е красиво.
— Аз пък останах на място…
— Нормално е човек да се уплаши в такава ситуация. — тя също го погледна в очите — и без това, ако покривът се беше срутил… Мила не желаеше да довърши. Дали пък за да не даде възможност на Бари?
— Аз щях да съм в отвъдното и нямаше да виждам… сладкото ти личице…
Мила се усмихна отново.
— И аз нямаше да те виждам! Как би ме спасило някакво бюро? От всичките етажи над нас?!
Бари реши да си почине малко от повърхностния разговор. Кимна, колкото да отбележи, че е съгласен и се обърна по-сериозно към случката.
— Питам се възможно ли е в Сградата да се разбие спътник?!
Иво имаше нужда от две секунди, за да схване, че въпросът е насочен към него и да освободи част от вниманието си от следенето на съобщенията за Удара, които течаха из Сградата.
— И аз… Засега предположението е такова.
— Работата ми намирисва! — обади се Морчо. — Как е възможно да уцели точно нас?
— Защо да е невъзможно? — възпротиви се природозащитничката — Колко спътници кръжат около Земята?…
— Вероятността е нищожна. Невъзможно е подобно нещо да стане случайно.
— Чудя се и защо не ни разрешават да се изнесем от тук? Пълноценна работа едва ли би могла да се върши днес.
— Пропускателната способност, която е останала, се задръства и от четене на писма…
Петя напрегнато поглъщаше оскъдните новини в стремежа си да навакса преднината на Иво. Ръцете й описваха кръгове в трите измерения и завъртаха различни отделения на Сградата, изобразена на екрана.
Всеобщо тягостно мълчание обгърна напрегнатото пространство. Нима никой нямаше какво да каже?
Непознат глас тихо боботеше отвън, но той отшумя в далечината заедно с щракването на врата.
Високоговорителят за спешни случаи — най-простото, но и най-сигурно средство за връзка опита да съживи умълчаните: „Госпожи и господа, положението е овладяно. Няма опасност за никого. Работният ден може да започне.“ Никой от петимата обаче не помръдна от мястото си.
— На работа! — опита се да разведри въздуха Бари.
Другите не помръднаха и накараха госта да възвърне омърлушеното, като на всички останали, изражение.
— Не им вярвам — рече спокойно Мила.
Само показвачът на сметача видя повдигнатите вежди на Иво. Морчо най-сетне седна, след като бе стърчал няколко минути прав, и прокара пръсти през перчема си. Извърна се към Петя. Тя беше пред компютъра, но не можеше да види платното, защото с дясната си длан се мъчеше да закрие солената мъка, покрила нажалените й кафяви очи.
Не съумяваше. Сълзите бавно се стичаха по страните й, прокапваха върху блузката и на тънки поточета достигаха до поличката, превърнала се в езерце на скръбта. Всички се бяха затворили в черупките си и най-тъжната остана сама в съмненията си.
Морчо чу хлипанията и скочи при нея.
— Петя, всичко е на ред! Нали сме заедно!?
Петя въздъхна, хлипайки. Само Мила имаше обяснение за този плач.
„Тя си е плачлива… Но… Дали е възможно? Може би… Едва ли. Сигурно прибързвам в заключенията си.“
Дарчо въобще не помисли да използва колата — черна „Щука“ с водороден двигател и старомодна каросерия в духа на класическо Порше Карера.
Забърза пеша към Сградата, пробивайки си път с тяло срещу течението на човечеството, което се движеше в обратната посока.
Черният, първоначално, дим вече сивееше. Не изглеждаше страшен. Дори вдъхна надежда на Божидар,
