Джефри Арчър
Прекалено много съвпадения
Всеки път, когато си мислеше за последните три години, а Рут си мислеше често за тях — тя неизменно стигаше до извода, че Макс е предвидил всичко до най-малките подробности. Още преди да се срещнат.
А те се срещнаха съвсем случайно — поне така смяташе навремето Рут, — и за да сме честни към Макс, се срещнаха не те двамата, а яхтите им, които се блъснаха една в друга.
В залезния сумрак „Морски таралеж“ даваше на заден, та да застане до кея, когато носовете на двете яхти се докоснаха. Собствениците им веднага изтичаха да проверят дали повредите са сериозни, по яхтите обаче нямаше и драскотинка, тъй като отстрани и на двете бяха наслагани големи надуваеми пояси. Притежателят на „Хубавата шотландка“ изкозирува на шега и се скри долу в каютата.
Макс си наля джин с тоник, взе евтино книжле, което бе смятал да дочете още миналото лято, и се разположи на носа. Запрелиства страниците, за да намери докъде е стигнал, когато собственикът на втората яхта — по-възрастен мъж, отново се появи на палубата. Пак изкозирува закачливо, затова Макс остави книгата и го поздрави:
— Добър вечер. Извинявайте, че ви бутнах.
— Няма нищо — отвърна другият и вдигна чашата с уиски.
Макс стана от стола, отиде при борда и протегна ръка.
— Макс Бенет.
— Ангъс Хендерсън — представи се и по-възрастният мъж малко завалено — явно беше родом от Единбург.
— Тук ли живеете, Ангъс? — попита нехайно Макс.
— А, не — отвърна той. — Живеем с жена ми на остров Джърси, но синовете ни — близнаци са, учат тук на южния бряг, затова идваме в края на срока да ги приберем за ваканцията. Ами вие? В Брайтън ли живеете?
— Не, в Лондон, но ако ми остане време, отскачам насам да поплавам с яхтата, което за жалост се случва твърде рядко, както сам се убедихте — добави той през смях точно когато откъм каютата на „Красивата шотландка“ се показа жена.
Ангъс се обърна и се усмихна.
— Рут, това е Макс Бенет. Буквално се сблъскахме.
Макс също се усмихна на непознатата, която преспокойно можеше да бъде дъщеря на Хендерсън — беше най-малко двайсетина години по-млада от мъжа си. Не беше първа красавица, въпреки това бе привлекателна и от стегнатото й атлетично тяло личеше, че спортува едва ли не всеки ден. Тя също се усмихна свенливо на Макс.
— Защо не дойдете да се почерпим по чашка? — предложи Ангъс.
— Благодаря — отвърна Макс и се прекатери на по-голямата яхта. Наведе се и се ръкува с Рут. — Драго ми е да се запознаем, госпожо Хендерсън.
— Наричайте ме Рут, моля ви. От Брайтън ли сте? — поинтересува се тя.
— Не — отговори Макс. — Тъкмо обяснявах на мъжа ви, че отскачам понякога за почивните дни, за да поплавам с яхтата. А вие с какво се занимавате на Джърси? — попита той, насочвайки отново вниманието си към Ангъс. — Очевидно не сте тукашни.
— Не, не сме — преди седем години се пенсионирах и се преместихме от Единбург. Навремето имах малка посредническа фирма. А сега не правя друго, освен да наглеждам един-два семейни имота, за да съм сигурен, че с парите, които изкарвам от тях, не съм на загуба. Плавам и с яхтата и чат-пат играя голф. Ами вие? — полюбопитства той.
— И аз горе-долу се занимавам със същото, но с една малка разлика.
— Така ли? Каква? — включи се отново Рут.
— Също наглеждам имоти, но чужди. Младши съдружник съм в агенция за недвижими имоти в Уест Енд.
— По колко вървят сега имотите в Лондон? — попита Ангъс, след като отпи поредната глътка уиски.
— Последните една-две години повечето агенции закъсахме — никой не иска да продава, а само на чужденците им е по джоба да купуват. Ако пък имотът се нуждае от ремонт, всички се пазарят наемът да е по-нисък, други се изхитряват да не си спазват договорите.
Ангъс прихна.
— Защо не вземете да се преместите на Джърси? Така поне ще избегнете…
— Не е зле да се обличаме, че ще закъснеем за концерта на момчетата — прекъсна го Рут.
Хендерсън си погледна часовника.
— Извинявайте, Макс — рече той. — Беше ми приятно да си побъбрим, но Рут е права. Знае ли човек, може пак да се сблъскаме някой път.
— Дано — отвърна Макс.
Усмихна се, остави чашата на масичката и се върна на своята яхта, а семейство Хендерсън се скриха долу в каютата.
Макс отново взе опърпаното романче и макар най-после да намери докъде е стигнал, все не успяваше да се съсредоточи върху думите. След половин час Хендерсънови се показаха отново, облечени като за концерт. Макс им махна приятелски, а те слязоха на кея и се качиха на чакащото такси.
На другата заран Рут се показа с чаша чай в ръка на палубата и с разочарование видя, че „Морски таралеж“ го няма. Тъкмо да се върне долу в каютата, когато й се стори, че в пристанището навлиза позната яхта. Без да се помръдва, загледа как платното се уголемява все повече — надяваше се Макс да спре на същото място, както предната вечер. Той я видя на палубата и й махна. Рут се престори, че не е забелязала.
Щом завърза въжетата, Макс се провикна:
— Къде е Ангъс?
— Отиде да вземе момчетата, ще ги води на мач по ръгби. Ще се прибере чак надвечер — добави ни в клин, ни в ръкав Рут.
Макс пристегна и последното въже за кея, вдигна очи и рече:
— Защо тогава да не обядваме заедно, Рут? Знам едно италианско ресторантче, туристите още не са го надушили.
Тя уж се замисли дали да приеме и накрая възкликна:
— Защо пък не?
— В такъв случай да се срещнем след половин час — предложи мъжът.
— Става — отвърна Рут.
Оказа се, че половин час за нея всъщност са петдесет минути и Макс пак се зачете в романа, ала и този път мислите му бяха другаде. Когато най-сетне се появи, Рут беше облечена в къса черна кожена пола, бяла блуза и черни чорапи и дори за Брайтън се беше поувлякла с грима. Макс огледа краката й. „Ядват се за трийсет и осем годишна, въпреки че полата е прекалено впита и със сигурност възкъса“, помисли той.
— Изглеждаш страхотно — каза, мъчейки се да е убедителен. — Тръгваме ли?
Рут отиде при него на кея и двамата поеха бавно към града, като си бъбреха за едно-друго, докато Макс не свърна в една от пресечките и не спря пред ресторант с името „Венитичи“. Отвори вратата и Рут не успя да прикрие разочарованието, след като видя колко препълнено е заведението.
— Никога няма да се доредим до маса — завайка се тя.
— О, не съм толкова сигурен — каза Макс точно когато оберкелнерът се насочи към тях.
— Обичайната маса ли, господин Бенет?
— Благодаря, Валерио — потвърди той и двамата с Рут бяха отведени на спокойна маса в дъното.
Седнаха и Макс попита:
— Какво ще пийнеш, Рут? Чаша шампанско?
— Чудесно — съгласи се тя, сякаш всеки ден пиеше само шампанско.
Всъщност й се случваше много рядко — Ангъс би погледнал на подобно нещо като на разсипничество, освен може би ако жена му нямаше рожден ден.
Макс отвори листа с менюто.
