— Защото като начало не бях напълно сигурна, че съм го чула. Не забравяйте, че спях.
— Но сте отворили вратата на спалнята, чули сте ужасена, че господин Картрайт крещи на съпруга ви и заплашва да го убие, значи сте разбрали, че Ралф е изложен на голяма опасност: защо не сте заключили вратата и не сте се обадили незабавно оттам в полицията? — Ребека погледна към Ричард Ебдън. — Не, госпожо Елиот, този път господин Ебдън не може да ви помогне, не е очаквал такъв въпрос, за което, да ви призная, не е виновен само той, защото вие сте му казали само половината истина.
— Възразявам — скочи прокурорът.
— Възражението се приема — оповести Краватс. — Господин Давънпорт, придържайте се към разпита на свидетелката и не изказвайте мнения. Намирате се в съд, а не в Сената.
— Приемете извиненията ми, господин съдия, но в този случай аз все пак знам отговора. Госпожа Елиот не е позвънила в полицията, защото се е опасявала, че не друг, а мъжът й е произвел първия изстрел.
— Възразявам — провикна се Ебдън и пак скочи на крака, а мнозина от присъстващите заговориха в един глас.
Трябваше да мине известно време, докато съдията възстанови с чукчето реда.
— Не, не, от начина, по който Нат крещеше на Ралф, бях сигурна, че именно той е стрелял първия път — наблегна Ребека.
— Тогава ще ви попитам отново: защо не позвънихте незабавно в полицията? — повтори Флечър и пак се извърна с лице към нея. — Защо сте изчакали три-четири минути, докато сте чули втория изстрел?
— Всичко се разигра много бързо, нямах време.
— Коя е любимата ви белетристична творба, госпожо Елиот? — попита спокойно адвокатът.
— Възразявам, господин съдия. Какво общо има това?
— Отхвърлям възражението. Имам чувството, господин Ебдън, че ще разберем всеки момент.
— Наистина е така, господин съдия — натърти Флечър, без да сваля очи от свидетелката. — Разрешете да ви уверя, госпожо Елиот, че това не е подвеждащ въпрос, просто искам да кажете на съда коя е любимата ви белетристична творба.
— Не съм сигурна, че имам любима творба — отговори жената, — но любимият ми писател е Хемингуей.
— На мен също — рече Флечър и извади хронометъра от джоба си. Извърна се към съдията и попита: — Ще разрешите ли да напусна за малко съдебната зала?
— Защо, господин Давънпорт?
— За да докажа, че клиентът ми не е произвел първия изстрел.
Съдията кимна.
— Но не се бавете, чухте ли, господин Давънпорт.
Флечър пусна хронометъра, прибра го пак в джоба си, прекоси препълнената съдебна зала и излезе.
— Длъжен съм да възразя, господин съдия — скочи отново прокурорът. — Господин Давънпорт превръща съдебното заседание в цирк.
— Ако се окаже, че наистина е така, господин Ебдън, ще накажа най-строго господин Давънпорт веднага щом той се върне.
— Но, господин съдия, мигар е справедливо да се отнасят така със свидетелката?
— Не виждам нищо несправедливо, господин Ебдън. Както господин Давънпорт напомни на съда, има опасност неговият клиент да бъде осъден на смърт единствено въз основа на показанията на главната ви свидетелка.
Прокурорът седна на мястото си и започна да се съветва със сътрудниците си, а хората зад него зашушукаха. Съдията взе да пука с пръсти — току поглеждаше към часовника върху стената точно над входа за зрителите.
Ричард Ебдън се изправи отново, а Краватс призова към тишина и ред.
— Господин съдия, внасям искане госпожа Елиот да не бъде разпитвана повече, тъй като защитникът на обвиняемия напусна без обяснения съдебната зала.
— В случай че до четири минути господин Давънпорт не се върне — рече съдията, — ще уважа искането ви, господин Ебдън.
Той се усмихна на прокурора, убеден, че и двамата са разбрали колко съществено за развоя на процеса е обещанието.
— Господин съдия, длъжен съм да… — понечи да продължи Ебдън, но бе прекъснат от Флечър, който отвори рязко вратата на съдебната зала, прекоси я и отново отиде при свидетелската скамейка.
Подаде на госпожа Елиот „За кого бие камбаната“ и се извърна към Краватс.
— Господин съдия, нека съдът засече точно колко съм отсъствал — каза адвокатът и подаде на Краватс хронометъра.
Той го спря, погледна го и оповести:
— Три минути и четирийсет и девет секунди. Флечър отново насочи вниманието си към свидетелката на обвинението.
— Госпожо Елиот, имах достатъчно време да изляза от съдебната зала, да прекося улицата, да отида в градската библиотека отсреща, да намеря лавицата с книгите на Хемингуей, да взема с читателската си карта романа и да се върна тук, дори ми останаха единайсет секунди. А на вас това време не ви е стигнало да прекосите спалнята, да наберете номера на полицията и да поискате помощ, макар и да сте били убедена, че мъжът ви е в смъртна опасност. Не сте го направили, защото сте знаели, че мъжът ви е произвел първия изстрел, и сте се страхували да не е направил нещо ужасно.
— Дори и да съм си помислила всичко това — подвикна Ребека, позагубила самообладание, — важен е само вторият изстрел, убил Ралф. Вероятно сте забравили, че първият куршум се е забил в тавана, или може би намеквате, че съпругът ми се е самоубил?
— Не, не намеквам такова нещо — натърти Флечър, — ето защо ви приканвам да разкажете на съда какво точно направихте, след като чухте втория изстрел.
— Излязох на горната площадка и видях, че господин Картрайт бяга от къщата.
— А той видя ли ви?
— Не, само се обърна в посоката, където стоях.
— Смятам, че не е било точно така, госпожо Елиот. Според мен сте го видели много добре, когато той спокойно ви е подминал в коридора.
— Няма как да ме е подминал в коридора, аз стоях на стълбищната площадка на горния етаж.
— Съгласен съм, наистина не е могъл да ви види, ако сте стояли на горния етаж — натърти Флечър, след което се върна при масата, избра една снимка и отиде при свидетелската скамейка. Подаде фотографията на госпожа Елиот. — Както личи и от снимката, от стълбищната площадка на горния етаж не се вижда кой точно е излязъл от кабинета на мъжа ви, минал е по коридора и си е тръгнал от къщата през входната врата. — Той замълча, та съдебните заседатели да осмислят казаното от него, сетне добави: — Не, госпожо Елиот, истината е, че когато господин Картрайт е излязъл от кабинета на мъжа ви, вие сте стояли не на стълбищната площадка на горния етаж, а в антрето и ако искате, бих могъл да отправя към съдията искане да отложи гледането на делото, така че съдебните заседатели да дойдат в дома ви и да проверят истинността на вашите показания.
— Е, възможно е да съм слязла до средата на стълбите.
— Не сте били дори на стълбите, госпожо Елиот, стояли сте в антрето и сте били облечена не, както твърдите, в пеньоар, а в синя рокля, с каквато сте отишли на коктейла по-рано същата вечер, затова и не сте били на телевизионните дебати!
— Бях по пеньоар, има снимка, която го доказва.
— Наистина има такава снимка — потвърди Флечър, след което отново се върна при масата и извади от плика друга фотография — и аз, господин съдия, бих искал да я представя като веществено доказателство номер сто двайсет и две.
Краватс, сътрудниците на прокурора и съдебните заседатели започнаха да търсят в папките си снимката, а Флечър подаде копие от нея на госпожа Елиот.
— Ето, видяхте ли! — възкликна тя. — Седя в антрето по пеньоар, точно както ви обясних.
— Така е, госпожо Елиот, и тази снимка е направена от фотографа на полицейското управление —
