юристи.
Според „Вашингтон Поуст“ ученици на Ейбрахамс били двама от членовете на сегашния Върховен съд, двайсет и двама федерални съдии и мнозина от деканите на най-известните юридически факултети.
След първата от осемте лекции на професора Флечър и Джими не си правеха никакви илюзии — знаеха, че ги чака къртовски труд. Все пак Флечър смяташе, че в последния курс, преди да вземе бакалавърска степен, се е трудил достатъчно дълго и често си е лягал посред нощ. На професор Ейбрахамс му трябваше около седмица, за да покаже на младежа, че може да работи още повече и да си ляга още по-късно.
Постоянно напомняше на първокурсниците, че в края на обучението не всички ще чуят прощалното му слово, с което той ще изпрати новоизлюпените юристи. Джими само свеждаше глава. Флечър се заседяваше в библиотеката и Ани нерядко го виждаше чак след като затвореха. Понякога Джими излизаше по-рано, за да отиде при Джоана, но рядко си тръгваше без няколко тома под мишница. Флечър сподели с Ани, че не помни брат й да се е трудил някога толкова усърдно.
— А щом се роди и детето, ще му стане още по-тежко — напомни тя на мъжа си една вечер, когато отиде да го вземе от библиотеката.
— Джоана явно е нагласила нещата така, че да роди през лятната ваканция и още в началото на семестъра да се върне на работа.
— Не искам първата ни рожба да расте така — отсече Ани. — Смятам да отгледам децата ни в нашия дом, като майка на пълен работен ден, освен това държа те да имат баща, който се прибира рано и им чете книжки.
— Защо не! — засмя се Флечър. — Но ако размислиш и решиш да ставаш председател на управителния съвет на „Дженеръл Мотърс“, нямам нищо против и да сменям пелените.
След като Нат се върна в университета, първото, което го изуми, бе, че неговите състуденти му се струват незрели дечковци. Беше изкарал достатъчно кредити, за да запише втори курс, но студентите, с които бе общувал, преди да получи повиквателната, и досега обсъждаха най-нашумелия попсъстав или кинозвезда, а той не беше и чувал за „Дорс“. Чак на първата лекция си даде сметка до каква степен изживяното във Виетнам е преобразило живота му.
Правеше му впечатление и че състудентите му не се отнасят с него като с равен не на последно място защото и някои от преподавателите го гледаха със страхопочитание. Беше му приятно, че се радва на такова уважение, ала бързо установи, че медалът си има и обратна страна. През коледната ваканция го обсъди с Том, който заяви, че разбирал защо някои странят от Нат — смятали, че е избил най-малко стотина виетнамци.
— Най-малко стотина виетнамци ли? — повтори невярващо Нат.
— Други пък са чели как нашите войници са се отнасяли с виетнамките — допълни приятелят му.
— Де да имах такъв късмет! Ако не беше Моли, щях да карам на пост и молитви.
— Е, ще те посъветвам да не ги разочароваш — рече Том. — Мен ако питаш, мъжете ти завиждат, а жените ги гризе любопитство. Само това оставаше да си помислят, че си най-обикновен гражданин, който спазва законите.
— Явно забравят, че съм само на деветнайсет — отбеляза Нат.
— Лошото е — натърти другият младеж, — че капитан Картрайт, удостоен с медал „За храброст“, изобщо не изглежда на деветнайсет, пък и куцукането ти постоянно им го напомня.
Нат се вслуша в съвета на своя приятел и реши да изразходва силите си в аудиториите, спортната зала и кросовете. Лекарите го бяха предупредили, че ако изобщо бъде в състояние да тича, това ще стане най- малко подир една година. След черногледото им предсказание той прекарваше най-малко по час на ден в спортната зала: катереше се по въжета, вдигаше тежести, понякога дори играеше бадминтон. В края на първия семестър вече можеше да тича бавно по трасето за бягане по пресечен терен, макар че му трябваха цял час и двайсет минути, за да пробяга някакви си девет километра. Върна се към стария режим на тренировки и си спомни, че рекордът му от първи курс е трийсет и четири минути и осемнайсет секунди. Обеща си, че в края на втори курс ще счупи този рекорд.
Следващата трудност, на която се натъкна, беше реакцията на момичетата, на които определяше среща. Те или бяха готови веднага да скочат в леглото му, или тутакси го отпращаха. Том го беше предупредил, че скалпът му в леглото вероятно е награда, за каквато бленуват доста първокурснички, и Нат бързо установи, че до нея се домогват дори момичета, които изобщо не познава.
— Славата си има и недостатъци — току се оплакваше.
— Ако искаш, дай да се разменим — подметна Том. Единственото изключение се оказа Ребека, която още от деня, когато Нат се върна в студентското градче, му показа, че би искала да получи още един шанс. Нат си имаше едно наум, не му се щеше особено да подклажда този стар огън и реши, че и да възобнови връзката си с Ребека, трябва да го направи бавно и постепенно. Тя обаче си беше наумила друго. След втората среща го покани на кафе в стаята си и още щом затвори вратата, се опита да го съблече. Нат се дръпна и не измисли друго освен недодяланото извинение, че на другия ден е на крос. Ребека обаче не се отказа толкова лесно и след няколко минути, когато се появи с две чаши кафе, вече се беше преоблякла по копринена роба, под която май беше гола. Нат най-неочаквано усети, че вече не изпитва нищо към нея, и след като изгълта набързо кафето, повтори, че трябвало да си ляга рано.
— Преди не си се притеснявал никога, че на другия ден имаш крос — натякна му Ребека.
— Тогава и двата крака ми бяха здрави — напомни младежът.
— Сигурно вече ме смяташ недостойна за теб — продължи да опява тя. — Нали всички те мислят за голям герой.
— Това няма нищо общо. Просто…
— Просто Ралф е бил прав още от самото начало.
— В смисъл? — тросна се Нат.
— В смисъл че не си от неговата класа. — Ребека помълча, помълча и добави: — Във и извън леглото.
Нат понечи да отговори, но после отсъди, че не си струва. Тръгна си, без да казва и дума. По-късно същата вечер лежеше и си мислеше, че Ребека, както толкова други неща, е останала в миналото.
Между откритията, изненадали го, след като се върна в университета, бе, че мнозина студенти го притискат да се кандидатира срещу Елиот за председател на студентския съвет. Нат обаче даде да се разбере, че не му е до избори и има да наваксва изгубеното време.
Когато след втори курс се прибра у дома, сподели с баща си колко се радва, че вече пробягва дистанцията на кроса за по-малко от час и че на изпитите е шести по успех.
През лятото Нат замина заедно с Том за Европа. Откри поредното предимство да получаваш капитанска заплата: можеше да придружи най-добрия си приятел, без да се притеснява, че не му е по джоба да си плати пътя.
Първата им спирка беше Лондон, където двамата отидоха да погледат как гвардейците маршируват пред Уайтхол. Нат не се и съмняваше, че те биха могли да бъдат страховита сила във Виетнам. В Париж се разходиха по Шанз-Елизе и съжалиха, че всеки път, щом видят красива жена, трябва да отварят разговорника. После заминаха за Рим, където в кафененцата по задните улички за пръв път вкусиха истински спагети и се зарекоха, че никога вече няма да стъпят в „Макдоналдс“.
Ала чак във Венеция Нат се влюби и за един ден разбра, че е полигамен: харесваше и голи жени, и девици. Първия ден се прехласна по Да Винчи, после по Белини, след това и по Луини. Тази любов бе толкова силна, че Том склони да поостанат още няколко дни в Италия и дори да включат в маршрута си Флоренция. На всеки ъгъл откриваха нова и нова любов: Микеланджело, Караваджо, Каналето, Тинторето. Почти всеки, чието име завършваше на „о“, попадаше в харема на Нат.
