— Така и ще направиш. По закон, ако си служил в чужбина, в район, където се води война, цитирам дословно… — Полковникът обърна още една страница в досието на Нат. — „Кандидатствалият да продължи образованието си получава същия статут, както на последното място, където е служил.“ Реших, че юристите вече са ми симпатични — вдигна очи полковникът, — защото те, моля ти се, измислиха нещо още по- добро. — Тремлет отпи от кафето, а Нат продължи да мълчи. — Ти не само ще получаваш цялата капитанска заплата и командировъчните — продължи полковникът, — но заради раняването, след като изтекат шестте години, автоматично отиваш в запас и тогава вече ще ти плащат и капитанска пенсия.
— Как в Конгреса са приели такъв закон? — учуди се Нат.
— Явно са решили, че никой няма да отговаря и на четирите условия едновременно — отвърна Тремлет.
— Сигурно има и някаква уловка — вметна младежът.
— О, да, има — потвърди вече сериозно полковникът. — Дори в Конгреса гледат да си подсигурят гърба. — И този път Нат реши да не го прекъсва. — Първо, ще бъдеш длъжен всяка година да минаваш във Форт Бенинг половинмесечно интензивно обучение, за да не излизаш от форма.
— Ще ми бъде приятно — зарадва се Нат.
— В края на шестте години — продължи полковникът така, сякаш младежът не го е прекъсвал, — ще подлежиш на мобилизация, докато навършиш четирийсет и пет години — в случай на нова война ще бъдеш призован.
— Това ли е? — попита невярващо Нат.
— Да, това е.
— И какво да правя оттук нататък?
— Подпиши шестте документа, изготвени от юрисконсултите, и ние ще имаме грижата следващата седмица по това време да са ги получили в Университета на Кънектикът. Между другото, вече разговарях с ректора, в понеделник те чакат. Помоли да съм ти предадял, че първата лекция започва в девет. Вижда ми се късничко — допълни той.
— Знаели сте и как ще реагирам, нали? — попита Нат.
— Защо да си кривя душата — призна си Тремлет, — бях наясно, че това ще ти се стори по-приемливо, отколкото следващите дванайсет месеца да ми правиш кафе. Между другото, още ли си сигурен, че не ти се пие? — попита полковникът и си наля втора чаша.
— Взимаш ли тази жена за своя законна съпруга? — попита напевно епископът на Кънектикът.
— Да — потвърди Джими.
— Взимаш ли този мъж за свой законен съпруг?
— Да — каза Джоана.
— Взимаш ли тази жена за своя законна съпруга? — повтори епископът.
— Да — рече Флечър.
— Взимаш ли този мъж за свой законен съпруг?
— Да — промълви Ани.
Двойните сватби бяха рядкост в Хартфорд и епископът си признаваше чистосърдечно, че му се случва за пръв път да венчае две двойки наведнъж.
Сенатор Гейтс се ръкуваше със сякаш безкрайната върволица от гости. Познаваше почти всички. Все пак и двете му деца се женеха в един ден.
— Кой да се досети, че Джими ще вземе най-умното момиче в курса! — току повтаряше гордо-гордо Хари Гейтс.
— Че защо да не го вземе? — възкликна Марта. — Пък и не забравяй, че благодарение на Джоана синът ти се дипломира с отличие.
— Щом всички седнат по местата си, ще разрежем тортата — оповести оберкелнерът. — Нека младоженците застанат отпред, а родителите им отзад, за да направим и снимки.
— Не е нужно да подканяте мъжа ми — отбеляза Марта Гейтс. — Види ли фотографски светкавици, и моментално се изтъпанва пред апарата — професионално заболяване.
— Само колко е права! — призна сенаторът.
После се извърна към Рут Давънпорт, която гледаше малко тъжно снаха си.
— Понякога се питам дали и двамата не са прекалено младички.
— Ани е на двайсет — уточни сенаторът. — Ние с Марта се оженихме, когато тя беше на нейната възраст.
— Но Ани още не се е дипломирала.
— Какво от това? Заедно са от шест години. Хари Гейтс се обърна да посрещне поредния гост.
— Понякога ми се ще… — подхвана пак Рут.
— Какво ти се ще? — намеси се и Робърт Давънпорт, застанал от другата страна на жена си.
Рут се обърна — да не би сенаторът да я чуе.
— Не знам някой да обича Ани повече от мен, но понякога ми се ще и двамата… — Тя се поколеба. — И двамата да са излизали и с други.
— Флечър познава колкото щеш други момичета, но просто не е искал да излиза с тях, освен това… — допълни Робърт, като междувременно поднесе чашата — да му налеят още от шампанското. — Колко пъти ми се е случвало да идвам с теб на пазар и да виждам как накрая купуваш роклята, която първо си харесала?
— Това не ми попречи да се запозная с доста други мъже, преди да избера теб — натърти Рут.
— Да, но при нас е различно — никой от другите не те искаше.
— Чуваш ли се какви ги дрънкаш, Робърт Давънпорт…
— Нима си забравила колко пъти съм ти предлагал да се омъжиш за мен, докато накрая приемеш? Дори се опитах да те изиграя, като направя така, че да забременееш.
— Никога досега не си ми го споменавал — извърна се с лице към него Рут.
— Очевидно си забравила колко време трябваше да мине, докато накрая родиш Флечър.
Рут се извърна отново към снаха си.
— Да се надяваме, че тя няма да има такива затруднения.
— Че защо да има! — възкликна мъжът й. — Така де, Флечър няма да ражда. Обзалагам се, че какъвто си е бащичко, и той като мен няма да погледне до края на живота си друга жена.
— Нима си седнал да ме убеждаваш, че откакто сме се оженили, не си поглеждал друга жена? — попита Рут, докато се ръкуваше с поредните двама гости.
— Не — потвърди мъжът й и пак си сръбна от шампанското. — Спал съм с много, но не съм поглеждал никоя.
— Колко чаши си изпил, Робърт?
— Не съм ги броил — призна си той, а Джими излезе от редицата.
— На какво се смеете вие двамата, господин Давънпорт?
— Тъкмо разправях на Рут за безбройните си завоевания, но тя не иска да ми повярва. Я кажи, Джими, какво смяташ да правиш, след като се дипломираш?
— Ще уча заедно с Флечър право. Никак няма да ми е лесно, но все ще се справя: вашият син ще ми помага денем, а Джоана — нощем. Сигурно се гордеете много с него — рече младежът.
— Отличник и председател на студентския съвет! — възкликна Робърт. — Гордеем се, как да не се гордеем! — допълни той и поднесе чашата на сервитьора, който минаваше покрай тях.
— Ти се напи — укори го Рут, опитвайки да не се усмихва.
— Както винаги, си права, скъпа, това обаче не ми пречи да съм неимоверно горд с единствения си син.
— Но без помощта на Джими той никога нямаше да стане председател на съвета — отсече жена му.
— Много мило от ваша страна, госпожо Давънпорт, не забравяйте обаче, че Флечър спечели изборите едва ли не с пълно мнозинство.
