щати.
Същия ден, докато вечеряха, баща му повтори няколко пъти разговора, който е провел с президента, и накрая помоли Нат да им разкаже още нещо за Виетнам.
Младежът цял час описва Сайгон, селата и хората и почти не спомена за службата си в интендантството.
— Виетнамците са работливи и сърдечни — каза той на майка си и баща си, — наистина се радват, че сме там, но никой и от двете страни не смята, че ще стоим в страната вечно. Опасявам се, че историята ще определи тази война като безсмислена: щом приключи, тя бързо ще се изличи от съзнанието на американците. — Той се извърна към баща си. — Твоята война поне е имала някаква благородна цел.
Майката на Нат кимна, а младежът се изненада, че този път баща му не е възразил.
— Има ли спомен, който се е врязал в паметта ти? — поинтересува се майката с надеждата Нат да разкаже какво е изживял на фронта.
— Да, има. Най-силно впечатление ми направи неравенството между хората.
— Да де, но ние правим всичко по силите си, за да помогнем на хората в Южен Виетнам — отбеляза баща му.
— Не ти говоря за виетнамците, татко — възрази Нат. — Говоря ти за хората, които Кенеди е описал като „моите събратя, американците“.
— Събратя американци ли? — учуди се майка му.
— Да, защото най-яркият ми спомен е как се отнасяме към бедните малцинства, най-вече към чернокожите. А те преобладаваха на бойното поле, и то не за друго, а защото не им е по джоба да наемат някой нашумял адвокат, който да им обясни как да изклинчат от военна повинност.
— Но най-добрият ти приятел…
— Знам, знам — прекъсна го Нат. — Радвам се, че Том не отиде във Виетнам, нищо чудно да го беше сполетяла участта на Дик Тайлър.
— Значи съжаляваш за решението си? — попита тихо майка му.
Известно време Нат мълча, сетне отговори:
— Не, не съжалявам, но често си мисля за Спек Форман, за жена му и трите му деца в Алабама и се питам за какво е послужила смъртта му.
На другата сутрин стана рано, за да хване първия влак за Форт Бенинг. Когато локомотивът навлезе в гара „Кълъмбъс“, Нат си погледна часовника. До срещата му с полковника имаше цял час, затова той реши да извърви пеш трите километра до военната академия. По пътя нямаше как да не забележи, че е в гарнизонен град: непрекъснато срещаше военни и онези, които бяха с чин, по-нисък от капитан, му козируваха. Някои дори се усмихваха, забелязали ордена „За храброст“, все едно са срещнали звездата от колежанския отбор по американски футбол.
Нат застана пред кабинета на полковник Тремлет цели петнайсет минути преди уговорената среща.
— Добро утро, капитан Картрайт. Полковникът нареди, веднага щом се явите, да ви отведа в кабинета му — каза му адютантът, по-младичък и от него.
Нат влезе при полковник Тремлет, застана мирно и изкозирува. Полковникът стана иззад писалището и прегърна младежа. Адютантът така и не успя да потули изненадата си — смяташе, че само френските офицери се прегръщат при среща. Тремлет покани с ръка Нат да се разположи на стола от другата страна на писалището. Седна на своя стол, отвори дебела папка и се зачете.
— Имаш ли представа какво искаш да правиш през следващата година?
— Не, господин полковник, но тъй като не ми разрешават да се върна във Виетнам, с радост бих приел някогашното ви предложение — да остана във военната академия и да ви помагам с новобранците.
— Мястото вече е заето — отвърна Тремлет, — пък и сега не съм сигурен, че това е най-доброто за теб.
— Нещо друго ли имате предвид? — поинтересува се Нат.
— Да — призна полковникът. — След като разбрах, че се връщаш в Щатите, се свързах с най-добрите юрисконсулти на академията — да ми дадат съвет. Като цяло мразя юристите и адвокатите — гадно племе са, знаят да се сражават само в съдебната зала, — но трябва да призная, че в този случай се проявиха като изключително изобретателни. — Младежът не каза нищо, изгаряше от нетърпение да разбере какво има предвид полковникът. — Правилниците и законите могат да се тълкуват по най-различни начини. Как иначе юристите ще си вадят хляба? — възкликна Тремлет. — Преди една година ти получи призовка и се яви да отбиеш военната си служба, без да увърташ и да клинчиш, после получи офицерско звание и беше пратен във Виетнам, където, слава Богу, доказа, че съм грешал.
На Нат му идеше да подкани полковника да говори по същество, но размисли.
— А, да, Нат, забравих да попитам дали искаш кафе.
— Не, благодаря — отвърна младежът, като се постара да прикрие нетърпението си.
Полковникът се усмихна.
— Аз ще пийна едно. — Той вдигна телефонната слушалка. — Я ми направи кафе, Дан — заръча Тремлет. — Може да донесеш и някоя и друга поничка. — Пак погледна Нат. — Сигурен ли си, че не искаш и ти?
— Забавлявате се, нали, господин полковник? — не се сдържа Нат и също се усмихна.
— Да ти призная, да — отвърна полковникът. — Отне ми доста седмици, докато убедя Вашингтон да приеме предложението ми, дано ми простиш, че протакам.
Нат пак се подсмихна и се облегна на стола.
— Както личи, разполагаш с няколко възможности, но според мен повечето са си чиста загуба на време. Би могъл например да подадеш молба за демобилизация въз основа на това, че си бил ранен по време на битка. Ако тръгнем по този път, накрая ще получиш малка пенсийка и след около шест месеца ще се измъкнеш оттук — бил си в интендантството, не е нужно да ти обяснявам колко дълго се точи оформянето на документите. Както сам каза, би могъл да останеш до края на службата тук, в академията, но за какво ми е един инвалид? — ухили се полковникът точно когато в кабинета влезе адютантът, понесъл табла с кафеник, над който се виеше пара, и две чаши. — От друга страна, би могъл да отидеш в някоя от базите в по-дружелюбна среда, например в Хонолулу, но мен ако питаш, едва ли се налага да биеш толкова път, колкото да си намериш танцьорка. Ала каквото и да ти предложа — допълни Тремлет и отново погледна надолу към досието на Нат, — накрая пак ще козируваш още цяла година. Затова ще те попитам без недомлъвки, Нат. Какво смяташ да правиш, след като отбиеш двегодишната военна служба?
— Смятам да се върна в университета и да си продължа следването.
— Така си и знаех — възкликна полковникът. — Значи ще направиш точно това.
— Да, но семестърът започва след седмица — напомни младежът, — а както сам казахте, оформянето на документите ще отнеме…
— Освен ако не подадеш молба да останеш в армията още шест години, тогава ще видиш колко бързо се уреждат документите.
— Да остана в армията още шест години ли? — повтори невярващо Нат. — Надявах се да се махна, не да оставам в нея.
— Това и ще направиш — натърти полковникът, — но само ако подадеш молба за още шест години служба. — При твоята подготовка, Нат — допълни той, след което стана и заснова напред-назад из кабинета, — можеш още сега да постъпиш в който поискаш университет и не само това, армията ще ти плаща обучението.
— Но аз вече съм си изкарал стипендия — напомни младежът на командващия.
— Знам, знам, тук го пише — рече полковникът и погледна към отворената папка пред себе си. — Университетът обаче не ти предлага в добавка и капитанска заплата.
— Ще ми плащат да следвам ли? — възкликна Нат.
— Да, ще получаваш цяла капитанска заплата плюс командировъчни, ако заминеш за чужбина.
— Да замина за чужбина ли? Но аз не кандидатствам за университета на Виетнам, искам да се върна в Кънектикът, а после да постъпя в Йейлския университет.
