двайсет и пет години, а ти още не си навършил и двайсет.
— И какво от това? Нали искаме да прекараме заедно остатъка от живота си?
— Да де, но може и да не си на същото мнение, когато аз стана на петдесет, а ти бъдеш на четирийсет и пет.
— Не си наясно с нещата — прекъсна я Джими. — На петдесет ти ще бъдеш в разцвета на силите си, а аз ще съм грохнал старец, затова ме взимай, докато още имам някакви силици.
Джоана прихна.
— В такъв случай ще се наложи да си изкарам карта за влака до Ню Йорк — нямам намерение да те изпускам от поглед.
— Ще те чакам на гарата, първокурснико, но докато ме няма, се надявам да излизаш и с други жени. После, ако след дипломирането си пак изпитваш същото към мен, на драго сърце ще приема предложението ти — добави тя точно когато иззвъня будилникът.
— Майко мила! — възкликна Джими и изскочи като тапа от леглото. — Нека пръв вляза в банята — в девет имам лекция, а дори не знам за какво е.
— За Наполеон и влиянието му върху развитието на американското законодателство — поясни Джоана.
— Нали каза, че законодателството ни е повлияно най-вече от римляните и англичаните?
— Голям всезнайко си, първокурснико, но няма да е зле да дойдеш на лекцията ми в девет часа, ако искаш да разбереш защо. Между другото, ще направиш ли за мен две неща?
— Само две ли? — възкликна Джими и пусна душа.
— Ще престанеш ли по време на лекции да ме зяпаш като пребито пале?
Момчето надзърна иззад вратата на банята.
— Не, няма да престана — каза Джими и загледа как тя си съблича нощницата. — Какво е второто?
— Поне да се преструваш, че слушаш лекцията, и може би от време на време да си водиш записки?
— Защо да си давам този труд, при положение че именно ти оценяваш писмените ми работи?
— Защото няма да останеш доволен от оценката, която съм сложила на последното ти творение — отвърна Джоана и дойде при него под душа.
— Виж ти! Пък аз се надявах да оцениш с отличен този мой шедьовър — отвърна младежът и се зае да сапунисва гърдите й.
— Случайно да помниш кой е имал най-силно влияние върху Наполеон?
— Жозефина — отговори без колебание Джими.
— Това би могло дори да е верният отговор, но в есето си написал друго.
Той се дръпна от душа и взе хавлиената кърпа.
— И какво съм написал? — попита, след като се извърна с лице към нея.
— Джоана.
След броени минути и дванайсетте хеликоптера се понесоха, подредени във формата на буквата Л. Нат погледна към двамата стрелци отзад, вторачени в черното безоблачно небе. Сложи си слушалките — да чуе лейтенанта, ръководещ отряда.
— Тук „Кос едно“, след четири минути напускаме нашето въздушно пространство, точно от запад очаквам вражески огън.
Нат усети, че слуша с изопнат гръб младичкия пилот. Погледна през страничния прозорец към звездите, каквито не можеш да видиш в Америка. Вече наближаваха вражеската линия и Нат почувства, че сърцето му бие като обезумяло. Най-сетне участваше в тая проклета война. Изненада се само, че не изпитва страх. Може би той щеше да се появи по-нататък.
— Навлизаме във вражеска територия — оповести пилотът така, сякаш прекосяваха оживен път. — Чувате ли ме на земята?
Линията запука, сетне някой каза:
— Чувам те, „Кос едно“, къде се намирате?
Нат позна провлачения южняшки говор на капитан Дик Тайлър.
— На около седемдесет километра южно от вас.
— Чакаме ви след четвърт час.
— Прието. Ще ни видите в последния момент, угасили сме светлините по корпуса.
— Добре — чу се същият провлачен говор.
— Намерихте ли къде да кацнем?
— На хребета долу има равна полянка — отговори Тайлър, — тя обаче ще побере най-много един хеликоптер, освен това в тоя дъжд, да не говорим пък за калта, ще ви бъде адски трудно да кацнете.
— Къде точно се намирате?
— Пак на същото място северно от река Дин. — Известно време Тайлър мълча. — Почти сигурен съм, че виетнамците са тръгнали да прекосяват реката.
— Колко души сте?
— Седемдесет и осем.
Нат знаеше, че два взвода правят деветдесет и шест души.
— И колко трупа? — попита пилотът, все едно се интересуваше колко яйца иска капитанът за закуска.
— Осемнайсет.
— Добре, бъдете готови да качите във всеки хеликоптер по шестима бойци и два трупа. Веднага щом ме видиш, се мятай на борда.
— Ще бъдем готови — отвърна капитанът. — Колко показва твоят часовник?
— Осем и трийсет и три — уточни пилотът.
— В осем и четирийсет и осем ще изстрелям червена сигнална ракета.
— Осем и четирийсет и осем, една червена сигнална ракета — повтори пилотът. — Прието. Изключвам.
Нат беше изненадан колко спокоен е — само след двайсетина минути и той, и вторият пилот, и стрелците отзад можеха да са мъртви. Но полковник Тремлет често му беше повтарял, че не храбреците, а спокойните мъже обикновено спасяват човешкия живот. Следващия четвърт час всички мълчаха. Нат имаше време да обмисли решението, което е взел: дали и той щеше да е мъртъв след двайсет минути?
После изживя петнайсетте най-дълги минути в живота си — не откъсваше очи от непроходимата джунгла, осветена само от нащърбената месечина. Радиостанцията мълчеше. Нат се извърна към стрелците в дъното на вертолета точно когато той се понесе току над дърветата. Момчетата вече стискаха оръжието с пръст върху спусъка и внимаваха отнякъде да не изникне опасност. Нат се беше загледал през страничния прозорец, когато най-неочаквано високо в небето блесна червена сигнална ракета. Волю-неволю си помисли, че точно в този миг е могъл да пие кафе в столовата.
— Тук „Кос едно“ — обади се пилотът и наруши мълчанието по радиостанцията. — Не включвайте светлините отдолу на корпуса, докато до срещата не останат трийсет секунди. И не забравяйте, аз ще се приземя пръв.
Пред пилотската кабина се стрелна сноп зелени трасиращи куршуми, стрелците веднага отговориха на огъня.
— Виетнамците ни надушиха — рече отсечено пилотът. Гмурна се с хеликоптера вдясно и Нат за пръв път зърна неприятеля. Виетнамците напредваха нагоре по хълма, само на неколкостотин метра от мястото, където вертолетът щеше да опита да кацне.
Флечър прочете във „Вашингтон Поуст“ статията за героичната случка, запленила въображението на американците във война, за която никой не искаше и да знае. Седемдесет и осем пехотинци, попаднали в засада в джунглата в Северен Виетнам и обкръжени от враг, който ги превъзхождал значително по
