Тръгваше си все по-късно от кабинета и по едно време дори се чудеше дали изобщо е в чужда държава. Какво можеше да докаже, че изобщо е напускал Щатите, при положение че обядваше сандвич „Биг Мак“ с кока-кола, вечеряше пиле на „Кентъки Фрайд Чикън“ с бира „Будвайзер“ и гледаше в спалните помещения за офицери новините по Ей Би Си и блудкави сериали?
Направи няколко плахи опита да отиде при полка си на предната линия, ала бързо се убеди, че полковник Тремлет има влияние навсякъде: молбите му се връщаха само след месец обратно върху писалището с клеймо: „Отказ. След един месец можете да подадете нова молба.“
И да поискаше среща с някого от щабните офицери, с когото да обсъди въпроса, го пращаха най-много при някой майор. Всеки път той бе различен и неизменно го убеждаваше в продължение на половин час колко добре се справя в интендантството. Бойното му досие бе най-тънкото в Сайгон.
Малко по малко започна да осъзнава, че „принципното му поведение“ не се е увенчало с нищо. След месец Том щеше да започне втори курс в Йейлския университет, а с какво можеше да се похвали Нат за усилията си освен с късата си подстрижка и с поверителната информация от колко точно кламера месечно има нужда войската във Виетнам?
Тъкмо седеше в кабинета си и се готвеше да посрещне следващата партида новобранци, които трябваше да пристигнат в понеделник, когато всичко това се промени.
Още от сутринта до късно вечерта се беше занимавал с разквартируването, облеклото и пътните листове. Върху повечето документи бе сложил печат „Спешно“: командващият държеше да се запознае най-подробно с пълната документация на новопристигналите части още преди самолетите да са ги разтоварили в Сайгон. Нат не бе усетил кога е замръкнал — след като попълни и последния формуляр, реши да занесе документите в кабинета на началника „Личен състав“ и да хапне нещо в офицерската столова.
Докато минаваше покрай щаба, се ядоса: само си беше губил времето с това обучение във Форт Дикс и Форт Бенинг. Макар да наближаваше осем часът, в щаба имаше десетина души, някои от които Нат познаваше: говореха по телефона или осъвременяваха голяма карта на Северен Виетнам с нанесени на нея бойни действия.
На връщане от „Личен състав“ се отби отново в щаба да види дали някой не се е освободил — не му се вечеряше сам. Чу съобщенията за придвижването на Петстотин и трети въздушнодесантен полк от Втори батальон. Ако това не беше неговият полк, Нат щеше да се измъкне незабелязано и да отиде сам в столовата. Втори батальон се бил натъкнал на масиран артилерийски обстрел и за да не понася повече жертви, се бил изтеглил на завзетия от виетнамците северен бряг на река Дин. Червеният телефон върху писалището пред Нат се раззвъня на пожар. Той дори не трепна.
— Не стойте като истукан, лейтенанте, вдигнете и вижте какво искат — нареди му един от щабните офицери.
Той веднага се подчини.
— Помощ, помощ, тук капитан Тайлър, чувате ли ме?
— Да, капитане, тук е лейтенант Картрайт. С какво можем да помогнем?
— Взводът ми попадна в засада точно над река Дин, квадрат четирийсет и втори на югоизток и седемдесет и първи на север, североизток. Пратете хеликоптери с пълно медицинско оборудване. С мен има още деветдесет и шестима мъже, единайсет са извън строя, трима загинали, осем ранени.
Един от щабните сержанти затвори другия телефон.
— Как да поискам спешна помощ? — попита Нат.
— Свържете се с база „Кос“ на летище „Айзенхауер“. Използвайте белия телефон и съобщете на дежурния офицер местонахождението на взвода.
Нат грабна слушалката на белия апарат, отговори сънен глас.
— Обажда се лейтенант Картрайт. Имаме искане за незабавна помощ. Два взвода, попаднали в засада на северния бряг на река Дин, местонахождение върху картата четирийсет и втори квадрат югоизток и седемдесет и първи север, североизток.
— Предайте, че след пет минути излитаме — каза мъжът — вече се беше разсънил.
— Мога ли да участвам и аз? — попита Нат, като обхвана с длан слушалката — очакваше да чуе неизбежния отказ.
— Имате ли право да летите с хеликоптер?
— Да — излъга той.
— А скачали ли сте с парашут?
— Минал съм подготовка във Форт Бенинг, имам шестнайсет скока от сто и осемдесет метра, пък и това е моят полк.
— Тогава нямам нищо против, лейтенанте, стига да се явите навреме.
Нат затвори белия телефон и се върна при червения.
— Тръгват, капитане — беше единственото, което каза. Изскочи от щаба и хукна презглава към паркинга. Зад волана на един от джиповете дремеше дежурен ефрейтор. Нат се метна на седалката до него, натисна с все сила с длан клаксона и нареди:
— До пет минути да сме в база „Кос“.
— Но тя е на около шест-седем километра оттук, лейтенанте — възропта шофьорът.
— В такъв случай трябва да побързаш, ефрейторе — изкрещя Нат.
Шофьорът включи двигателя и изхвърча със запалени фарове от паркинга, като държеше с едната ръка волана, а с другата натискаше клаксона.
— По-бързо, по-бързо — току повтаряше Нат, а хората, останали и след вечерния час по улиците на Сайгон, отскачаха заедно с някоя и друга подплашена кокошка.
След три минути Нат зърна на летището отпред десетина хеликоптера, витлата на някои вече се въртяха.
— Дай газ! — повтори той.
— Няма повече накъде, лейтенанте — отвърна ефрейторът, когато пред тях изникна порталът на летището.
Нат пак започна да брои: вече се въртяха витлата на седем от хеликоптерите.
— Ох, да му се не види — изруга той, забелязал, че първият излита.
Джипът удари скърцащи спирачки пред портала, където дежурният от военна полиция им поиска документите.
— След по-малко от минута трябва да бъда на един от тези хеликоптери — провикна се Нат, докато му ги показваше. — Не може ли по-чевръсто?
— Просто си върша работата, лейтенанте — отвърна полицаят.
След като той им провери личните карти, Нат посочи хеликоптер, чието витло още не се въртеше, и ефрейторът се стрелна с джипа към него. Закова пред отворената врата. Пилотът погледна надолу и се усмихна.
— За малко да ни изпуснеш, лейтенанте — рече той. — Качвай се, де!
Вертолетът се извиси във въздуха още преди Нат да е пристегнал предпазния колан.
— Какво искаш да чуеш по-напред, лошата новина или лошата новина? — попита пилотът.
— Казвай, де!
— При извънредна ситуация има едно правило. Който е излетял последен, се приземява пръв на вражеска територия.
— А лошата новина?
— Ще се омъжиш ли за мен? — попита Джими. Джоана се обърна и погледна мъжа, донесъл й през последната година щастие, за каквото тя не бе и мечтала.
— Ако в деня на дипломирането си ми зададеш същия въпрос, първокурснико, отговорът ще бъде „да“, но днес е „не“.
— Защо? Какво толкова ще се промени за година-две?
— Ще бъдеш малко по-стар и да се надяваме, малко по-мъдър — усмихна се Джоана. — Аз съм на
