численост, били спасени от отряд хеликоптери, прелетели над опасния терен и не успели да кацнат заради вражеския огън. Флечър разгледа внимателно подробната рисунка на страницата отсреща. Лейтенант Чък Филипс, командир на отряда, се снишил пръв и спасил десетина хванати като в капан бойци. По време на спасителната операция прелетял с вертолета само на няколко метра над земята. Така и не забелязал, че докато маневрирал и после се извисявал, за да направи място на втория хеликоптер, друг офицер — лейтенант Картрайт, скочил от управляваната от него машина.
Сред труповете в третия хеликоптер било и тялото на командващия — капитан Дик Тайлър. Лейтенант Картрайт поел незабавно командването и започнал да направлява контранастъплението, като същевременно координирал спасяването на другите бойци. Останал последен на бойното поле и се качил след всички на дванайсетия хеликоптер. Всички дванайсет машини се отправили обратно към Сайгон, но на летище „Айзенхауер“ кацнали само единайсет.
Бригаден генерал Хейуорд веднага изпратил втори спасителен отряд: същите единайсет пилоти заедно с екипажите настояли да се върнат, за да намерят изчезналия вертолет, но макар че многократно навлизали във вражеска територия, така и не открили и следа от него. По-късно Хейуорд описал Нат Картрайт, който при мобилизирането си бил първокурсник в Университета на щат Кънектикът и който бил зарязал следването, за да се запише доброволец, — като пример за подражание на всички американци и като човек, който по думите на Линкълн е „проявил висша степен на родолюбие“. „Ще го открием жив или мъртъв“, се зарекъл бригаден генерал Хейуорд.
Флечър се натъкна на дописка, от която научи, че Нат Картрайт е роден на същия ден, в същия град и същата болница като него, и от този ден нататък не пропускаше вестникарска статия, където се споменаваше името му.
Нат скочи от първия хеликоптер, увиснал на няколко метра от земята. Помогна на капитан Тайлър да насочи първата група към вертолета, по чийто нос се сипеше градушка от куршуми и снаряди.
— Ти поеми нещата тук — заръча Тайлър, — а аз ще се върна и ще организирам хората си. Ще ти ги пращам на групи от по петима-шестима.
— Върви! — изкрещя Нат точно когато първият хеликоптер се гмурна вляво и се извиси в небето.
Приближи се и вторият вертолет и макар и под постоянен обстрел, Нат помогна спокойно на следващата група бойци да се качат. Погледна към подножието на хълма и видя, че Дик Тайлър отбива набезите на противника и същевременно дава заповед следващата група да отиде при Нат. Когато Нат се обърна, над малкото квадратче разкаляна пръст вече се снишаваше третият хеликоптер. Покрай него притичаха един щабен сержант и петима редници, които започнаха да се качват в кабината.
— Мамка му! — изруга щабният сержант, който се бе извърнал назад. — Улучиха капитана.
Нат също погледна натам и видя, че Тайлър се е проснал ничком в калта и двама редници го вдигат, а после го носят към чакащия хеликоптер.
— Поемете командването тук, сержанте! — провикна се той и хукна към билото.
Грабна картечницата на капитана, залегна и започна да стреля по настъпващия противник. Криво-ляво успя да подбере още шестима бойци, които изтичаха горе при четвъртия хеликоптер. Стоя на хребета някакви си двайсетина минути: опитваше се да изтласка напредващия враг, макар че редниците ставаха все по-малко и по-малко: Нат продължи да ги изпраща на групички при следващия вертолет.
Последните шестима мъже на билото не се изтеглиха, докато не видяха, че се снижава и последният, дванайсети вертолет. Когато накрая и Нат се обърна и хукна към него, в крака го уцели куршум. Знаеше, че би трябвало да усети болка, това обаче не му попречи да тича презглава, както не бе бягал никога дотогава. Без да престава да стреля, стигна при отворената врата на хеликоптера, откъдето сержантът му извика:
— Мятай се бързо, да го вземат мътните!
— Добре ли си? — попита пилотът.
— Май да — простена Нат и видя, че се е проснал върху трупа на редник.
— Така е в армията, човек не може да е сигурен дали е жив или мъртъв — добави той. — С повечко късмет и попътен вятър ще се приберем тъкмо за закуска.
Нат се взря в тялото на войника, който допреди няколко мига бе стоял до него. Ако не друго, близките му поне щяха да го погребат като хората, вместо да получат съобщение, че той е зарязан да издъхне на безмилостната чужда земя.
— Божичко, ами сега! — възкликна пилотът.
— Някакъв проблем ли има? — успя да изрече Нат.
— Би могло да се каже. Горивото ни изтича, ония копелдаци явно са улучили резервоара.
— А аз си мислех, че резервоарите са два — рече Нат.
— С какво според теб съм стигнал дотук?
Пилотът почука по горивомера, сетне провери и показателя на километрите. Мигащата червена светлинка показваше, че след има-няма петдесетина километра ще се наложи да се приземят аварийно. Мъжът се извърна и погледна Нат, който още лежеше върху мъртвия войник.
— Трябва да намеря къде да кацнем.
Нат се взря през отворената врата, но не видя друго освен непроходима гора, разпростряла се докъдето поглед стига.
Пилотът включи всички светлини и затърси сред дърветата голо място. Нат усети как хеликоптерът се разтриса.
— Приземявам се — съобщи пилотът съвсем спокойно, както се бе държал по време на цялата операция. — Както е тръгнало, май ще поотложим закуската.
— Там вдясно — изкрещя Нат, съгледал насред гората полянка.
— Видях я — отвърна пилотът и се опита да завие натам, но тритонният звяр продължи право напред. — Щем не щем, се приземяваме.
Витлата се въртяха все по-бавно, по едно време на Нат му се стори, че хеликоптерът се плъзга. Сети се за майка си и го загриза съвестта, задето не е отговорил на последното й писмо, после и за баща си, който щеше да се гордее с него, след това и за Том и как той е спечелил изборите за студентския съвет в Йейлския университет — дали след време щеше да стане негов председател? Спомни си и Ребека, която още обичаше и сигурно щеше да обича винаги. Вкопчи се във вратата и изведнъж се почувства съвсем млад: все пак беше само на деветнайсет. След време щеше да разбере, че пилотът на хеликоптера, известен като „Кос дванайсет“, е бил само една година по-голям от него.
Витлата спряха, машината се заплъзга тихо към дърветата.
— Ако случайно не се видим отново — обади се щабният сержант, — се казвам Спек Форман, за мен беше чест да се запознаем.
Стиснаха си ръцете, както правим в края на всяка игра.
Флечър се взря в снимката на Нат, поместена на първата страница на „Ню Йорк Таймс“, точно под изписаното с големи букви заглавие „АМЕРИКАНСКИ ГЕРОЙ“. Човек, отишъл в армията веднага след като е получил призовката, макар и да е могъл да посочи цели три причини и да поиска отлагане на военната служба. Бил е повишен в лейтенант и по-късно, като офицер в интендантството, е поел командването на операция по спасяването на взвод, озовал се в засада на брега на река Дин, завзет от неприятеля. Явно никой не можеше да обясни какво е търсел офицер от интендантството в хеликоптер по време на операция на предната линия.
Флечър знаеше, че до края на живота си ще се пита какво решение е щял да вземе, ако и той е получел кафяв плик с призовка, въпрос, на който можеха да отговорят единствено онези, преминали през такова изпитание. Но дори Джими беше съгласен, че лейтенант Картрайт очевидно е невероятен човек.
— Ако това се беше случило една седмица преди гласуването — каза той на Флечър, — сигурно щеше да победиш Том Ръсел — всичко е въпрос на време.
