— Не, нямаше да го победя — отсече Флечър.
— Защо? — учуди се другото момче.
— Точно това е най-странното. Оказа се, че Нат е най-добрият приятел на Том.
Отрядът от единайсет хеликоптера се върна да търси безследно изчезналите, но след седмица единственото, което откри, бяха останките от машина, очевидно взривила се в мига, когато е докоснала върхарите на дърветата. Бяха разпознати и три трупа, единият от които на пилота — лейтенант Карл Мулд, но въпреки че районът бе претърсен педя по педя, лейтенант Картрайт и щабен сержант Спек Форман сякаш бяха изчезнали вдън земя.
Съветникът по национална сигурност Хенри Кисинджър призова американците да скърбят и да почетат мъжете, превърнали се в олицетворение на смелостта, която проявява всеки войник, сражаващ се на фронта.
— Беше излишно да ни призовава да скърбим — отбеляза Флечър.
— Защо? — възкликна Джими.
— Защото Картрайт още е жив.
— Ти пък откъде си толкова сигурен?
— Не мога да ти кажа, но от мен да го знаеш: Картрайт е жив — отговори Флечър.
Нат не помнеше кога са се врязали в дърветата и той е изхвърчал от хеликоптера. Когато дойде на себе си, усети, че прежурящото слънце напича изпръхналото му лице. Лежеше и се питаше къде ли се намира, после изневиделица си спомни онзи зареден с напрежение час.
Макар и да не беше сигурен, че има Бог, отправи кратка молитва. После вдигна дясната си ръка. Движеше се както всички ръце, затова Нат размърда и пръстите — и петте си бяха на мястото. Свали дясната си ръка и вдигна лявата. Тя също се подчини на съобщението, пратено от мозъка, Нат отново размърда пръсти — откликнаха и петте. Отпусна и тази ръка и зачака. Вдигна бавно десния си крак, повтори упражнението с пръстите. Свали го, вдигна и левия и чак тогава усети болка.
Огледа се и долепи длани до земята. Отново отправи молитва, подпря се и с триста мъки се надигна. Изчака малко с надеждата дърветата да спрат да се въртят и се опита да се изправи. Пристъпи плахо първо с единия, сетне и с другия крак, като малко дете, което прохожда, и се опита да се придвижи. Да, да, да! Слава Богу! След това отново усети болката, сякаш допреди миг е бил под упойка.
Свлече се на колене и огледа левия си прасец, пронизан от куршума. По раната пъплеха мравки — нехаеха, че човекът май се мисли за жив. Нат доста дълго ги маха една по една, сетне превърза крака си с ръкава на куртката. Вдигна очи и видя, че слънцето отстъпва към баирите. Разполагаше със съвсем малко време, за да провери дали някой от колегите му е оживял.
Завъртя се кръгом и забеляза, че от гората се вие дим. Закуцука натам и се изповръща, препънал се о овъгления труп на младичкия пилот, чието име не знаеше — куртката му висеше от един клон. Разбра чия е единствено по лейтенантските нашивки върху пагоните. Реши да го погребе по-късно — сега се надпреварваше със слънцето. Точно тогава чу стоновете.
— Къде си? — изкрещя колкото му глас държи. Стенанието стана малко по-силно. Нат се завъртя и видя едрото тяло на щабен сержант Форман, заклещено сред клонаците само на няколко метра от разбития хеликоптер. Приближи се още малко, стоновете станаха още по-силни.
— Чуваш ли ме? — попита Нат.
Докато сваляше сержанта на земята, той само отвори и затвори очи. Чу се да казва:
— Не се притеснявай, ще те върна у дома.
Прозвуча така, сякаш го е изрекъл школски герой от комикс. Нат откачи от колана на сержанта компаса, погледна към слънцето и видя предмета — беше се закачил на дърветата. Би дал всичко, само и само да го свали. Дотътри се до ствола на дървото. Подскочи със сетни сили на един крак, хвана един от клоните и го дръпна с надеждата предметът да се откачи. Тъкмо да се откаже, когато той се смъкна с два-три сантиметра. Нат разтресе още по-силно клона — предметът пак се плъзна надолу и най-неочаквано, изневиделица се свлече на земята. Щеше да падне върху главата на Нат, ако той не се беше проснал на земята. Не можеше да отскочи.
Почина си малко, после повдигна бавно щабния сержант и го положи внимателно върху носилката. Остави я на земята и загледа как слънцето се скрива зад най-високото дърво: за днес бе изпълнило своя дълг по тези земи.
Нат беше чел някъде как след автомобилна катастрофа една майка спасила детето си, като цяла нощ му говорела. И той говори чак до заранта на щабния сержант.
Докато четеше, Флечър направо не можеше да повярва, че с помощта на местни селяни лейтенант Нат Картрайт е влачил носилката от село на село триста трийсет и осем километра и е гледал цели седемнайсет пъти как слънцето изгрява и залязва, докато накрая е стигнал предградията на Сайгон, където двамата мъже били откарани по спешност в най-близката военнополева болница.
След три дни щабен сержант Спек Форман издъхнал — така и не разбрал как се казва лейтенантът, който го бил спасил и който сега се борел за живота си.
Флечър не пропускаше нищо, свързано с лейтенант Картрайт — не се и съмняваше, че той ще оживее.
Една седмица по-късно откарали със самолет Нат в базата „Зама“ в Япония, където го оперирали, за да му спасят крака. След месец му разрешили да се върне в Щатите и го настанили във военна болница „Уолтър Рийд“ във Вашингтон, където той да се възстанови напълно.
След това Флечър видя Нат Картрайт на първа страница на „Ню Йорк Таймс“ — той се ръкуваше с президента Джонсън в розовата градина в Белия дом.
Беше удостоен с орден „За храброст“.
15.
Майкъл и Сюзан Картрайт бяха на седмото небе от щастие: бяха поканени в Белия дом, за да видят как синът им получава в градината с розите орден „За храброст“. След церемонията президентът Джонсън изслуша внимателно бащата на Нат, който се впусна да обяснява колко трудно ще им бъде на американците, ако всички вземат да доживеят до деветдесет години, а нямат добра застраховка „Живот“.
— През следващия век американците ще прекарват в пенсия точно толкова години, колкото и ще работят — отбеляза той и на другата сутрин Линдън Джонсън повтори думите му пред целия кабинет.
Докато се връщаха в Кромуел, майката на Нат го попита какво смята да прави оттук нататък.
— И аз не знам, не зависи от мен — отвърна той. — Имам заповед в понеделник да се явя във Форт Бенинг, там ще разбера какво ми готви полковник Тремлет.
— Още една пропиляна година — рече майка му.
— Така се изгражда характер — вметна баща му, който още сияеше от дългия непринуден разговор с президента.
— Нат едва ли се нуждае от това — достатъчно е изградил характера си — каза майката.
Нат се усмихна и се загледа през прозореца в пейзажа. Докато беше тътрил цели седемнайсет дни и седемнайсет нощи носилката почти без да спи и да се храни, се беше питал дали някога ще види отново родната земя. Замисли се над думите на майка си и волю-неволю се съгласи с нея. Ядоса се, че е пропилял цяла година в това да попълва формуляри, да козирува и да гледа как му козируват, да обучава следващите, които щяха да заемат мястото му. От командването му бяха дали да разбере, че няма да допуснат да се върне във Виетнам и да излагат на опасност живота на един от малкото всепризнати герои на Съединените
