Намаза с масло и втората филийка и се позамисли дали наистина няма да се сдобрят с Ребека, после обаче се върна към суровата действителност. В края на краищата още смяташе веднага след първи курс да се прехвърли в Йейлския университет.
Накрая насочи вниманието си към кафявия плик и реши да осребри в банката чека още преди първата лекция — за разлика от някои свои състуденти не можеше да си позволи да си прибере в последния момент стипендията, и без това тя не стигаше за нищо. Отвори плика и с изненада видя, че вътре има не чек, а писмо. Разгъна единствения лист хартия и се вторачи невярващо в написаното върху него.
НАБОРНА КОМИСИЯ
ПОВИКВАТЕЛНА
ЗА МЕДИЦИНСКИ ПРЕГЛЕД
Сторс, щат Кънектикът Роквил, щат Кънектикът
Норт Игълвил Роуд Уолтър Стрийт № 205
Университет на щат Кънектикът Наборна комисия Натаниъл Картрайт Поделение № 21
14.XII.1966 г.
Номер 6 2148 270
С настоящото ви уведомяваме
да се явите в местната наборна комисия
за медицински преглед
Кръстовището на шосе 195 и 55 (Мансфийлд Корнърс), Сторс, щат Кънектикът Адрес
7,58
5.1.
1967 г.
час на явяване
дата
година
Подпис
Член на
наборната комисия
Нат сложи писмото на масата пред себе си и се замисли за последиците. Беше се примирил, че мобилизацията е като лотария — бяха изтеглили неговия номер. От нравствена гледна точка имаше ли право да иска отлагане само защото е студент, или подобно на баща си през 1942 година трябваше да се яви и да служи на родината си? Баща му беше прекарал заедно с Осемдесета дивизия цели две години в Европа и се беше завърнал с медал. Сега, близо четвърт век по-късно, Нат бе убеден, че Съединените щати трябва да изиграят своята роля във Виетнам. Дали такива чувства прилягаха само на необразованите му сънародници, които, общо взето, нямаха друг избор?
Нат веднага позвъни вкъщи и не се изненада, че майка му и баща му имат разногласия по въпроса — нещо, което им се случваше рядко. Майка му бе на мнение, че той трябва да завърши и чак тогава да реши дали да отиде в армията, още повече че дотогава войната сигурно щяла да свърши. Нали в предизборната си кампания президентът Джонсън бил обещал именно това? Баща му пък смяташе, че макар и да не е хубаво да прекъсва, е негов дълг да отиде в армията. Последното, което той каза по въпроса, бе, че ако всички решели да си изгорят призовките, щяла да настъпи анархия.
След това Нат се обади по телефона на Том в Йейлския университет — да разбере дали и той е получил повиквателна.
— Да, получих — отвърна приятелят му.
— Изгори ли я? — попита Нат.
— Не, не стигнах чак дотам, макар че познавам доста студенти, които го направиха.
— Това означава ли, че ще отидеш в армията?
— Не, Нат, за разлика от теб нямам такава будна гражданска съвест. Ще карам, както е по закон. Баща ми е намерил във Вашингтон адвокат, който се занимава именно с отлагане от военна служба, сигурен е, че ще успее да ме измъкне — поне докато завърша.
— Ами онова момче, което се е кандидатирало заедно с теб за представител на първокурсниците в студентския съвет и се е изказало толкова разпалено за отговорността на американците пред народите, „стремящи се да участват в демокрацията“ — то какво е решило? — поинтересува се Нат.
— Нямам представа — отвърна Том, — но ако получи повиквателна, нищо чудно да се срещнете на предната линия.
Месеците отминаваха, Флечър все не получаваше и не получаваше кафяв плик и вече си мислеше, че може би е сред късметлиите, които няма да бъдат мобилизирани. Но беше решил и какво ще прави, ако все пак тъничкият плик дойде.
Когато получи повиквателна, Джими веднага се обади на баща си, който го посъветва да поиска отлагане, понеже е първокурсник, но да обясни, че след три години ще помисли отново. Освен това той напомни на сина си, че дотогава може да има нов президент, нови сенатори и конгресмени и американците едва ли ще бъдат във Виетнам. Джими го послуша. После обсъди от нравствена гледна точка въпроса с Флечър.
— Нямам намерение да излагам на опасност живота си и да се бия срещу някаква пасмина виетнамци, които сега може и да не се стряскат от военното ни превъзходство, но все някой ден ще приемат капитализма.
Ани подкрепи брат си. Радваше се, че Флечър не е получил повиквателна. Не се и съмняваше какво ще направи той.
На пети януари 1968 година Нат се яви в местната наборна комисия.
След обстоен медицински преглед го заведоха при майор Уилис. Той бе възхитен от Картрайт с неговите физически данни и желязно здраве — цяла сутрин се беше разправял с младежи, изтъкващи хиляди причини да ги обявят за физически негодни за военна служба. Следобед Нат се яви на тест и от сто въпроса отговори правилно на деветдесет и седем.
Вечерта заедно с още петдесет новобранци се качи на автобус, който трябваше да ги откара в Ню Джърси. По време на сякаш безкрайното бавно пътуване до другия щат Нат въртя дълго в ръце пластмасовите чинийки с храната, която му бяха дали, и после се унесе.
Най-сетне рано на другата сутрин автобусът спря във Форт Дикс. Бъдещите войници бяха посрещнати от крясъците на старшините. Разпределиха ги набързо по сглобяемите бараки и ги оставиха да поспят два-три часа.
На следващата заран Нат — понеже нямаше друг избор — стана в пет часа и след като го подстригаха нула номер, му дадоха униформа. Сетне всичките петдесет новобранци получиха заповед да напишат писмо на родителите си и да изпратят у дома всичко, свързано с живота им на цивилни.
През деня Нат бе повикан на разговор при специалист четвърти ранг Джаксън, който, след като прегледа документите му, имаше само един въпрос:
— Давате ли си сметка, Картрайт, че сте могли да поискате освобождаване от военна служба?
— Да, уважаеми господине.
Специалист Джаксън вдигна вежда.
— И въпреки че сте били посъветвани да го сторите, сте постъпили в армията, така ли?
— Не ми се е налагало да се съветвам, уважаеми господине.
— В такъв случай, редник Картрайт, веднага щом минете начална подготовка, със сигурност ще
