Ребека.
Елиот не дойде на лекцията следобед, посветена на испанското влияние в колониите, и вечерта, когато отиде да изпрати Ребека до стаята й, Нат почти бе забравил за дразнещото присъствие на отколешния си съперник.
Женското общежитие беше в южния край на студентското градче и възпитателят на Нат го бе предупредил, че по правилник момчетата не могат да ходят там, след като се стъмни.
— Който е писал правилника, явно е смятал, че студентите правят любов само по мръкнало — отбеляза Нат, докато лежеше на единичното легло до Ребека.
Тя се засмя и си облече пуловера.
— А това означава, че през пролетния семестър можеш да стоиш тук чак до девет часа — отбеляза момичето.
— Струва ми се, че пак по правилника след летния семестър ще мога да стоя при теб по цяла нощ — вметна Нат, без да дава повече обяснения.
С облекчение установи, че през първия семестър почти не се натъква на Елиот. Съперникът му не се вълнуваше от кросове и надбягвания, от театър и музика, затова Нат се изненада, когато последната неделя от семестъра го завари да приказва пред параклиса с Ребека. Още щом се приближи, Елиот побърза да се махне.
— Какво иска? — попита младежът така, сякаш се отбраняваше.
— Обясняваше как според него може да се подобри работата на студентския съвет. Кандидатирал се е за представител на първокурсниците и питаше дали и ти смяташ да го направиш.
— Не, не смятам — отсече твърдо Нат. — Приключих с изборите.
— Жалко — въздъхна Ребека и го стисна за ръката, — знам, че мнозина от първокурсниците се надяват да се кандидатираш.
— За нищо на света, докато и Елиот се мотае тук — отвърна той.
— Защо го мразиш толкова много? — попита Ребека. — Само защото те е победил в онези тъпи ученически избори ли? — Нат загледа как застанал малко по-встрани, Елиот разговаря с неколцина студенти: същата неестествена усмивка и без съмнение същите щедри обещания. — Ами ако се е променил? — възкликна момичето.
Нат не си направи труда да отговаря.
— Точно така — отбеляза Джими, — първите избори, на които можеш да се кандидатираш, са за представител на първокурсниците в студентския съвет на Йейлския университет.
— Мислех първата година да пропусна изборите и да хвърля всичките си сили в учението — напомни Флечър.
— Не можеш да поемаш такъв риск — заяви приятелят му.
— Защо? — възкликна другият младеж.
— Защото според статистиката, ако в първи курс те изберат в студентския съвет, почти е сигурно, че след три години ще станеш негов председател.
— Ами ако не искам да ставам председател? — ухили се Флечър.
— Сигурно и Мерилин Монро не е искала да печели „Оскар“ — отвърна Джими и извади от джоба си някаква брошура.
— Това пък какво е?
— Правилникът на първокурсниците — издаден е в хиляда двайсет и една бройки.
— Както виждам, пак си подхванал кампанията, без да се допиташ до кандидата.
— Видях се принуден да я започна, само това оставаше, да седя със скръстени ръце и да те чакам да се наумуваш. Проведох малко проучване и установих, че нямаш почти никакви шансове да те изберат в студентския съвет, ако не се явиш на дебатите на първокурсниците, насрочени след месец и половина.
— И защо да нямам шансове? — учуди се Флечър.
— Защото само тогава всички от първи курс се събират в една аудитория и имат възможност да изслушат един по един кандидатите.
— А как те включват в дебатите?
— Зависи от мнението ти по обсъждания въпрос.
— И какъв е този въпрос?
— Радвам се, че започваш да се палиш, защото това е следващият ни проблем. — Джими извади от джоба си листовка.
Предложение: Щатите да прекратят войната във Виетнам.
— Не виждам никакъв проблем — отбеляза другото момче.
— С удоволствие ще говоря против такова предложение.
— Точно това му е лошото — заяви Джими. — Който се обяви против войната, се превръща в история, дори да изглежда като Кенеди и да говори като Чърчил.
— Но ако защитя добре становището си, вероятно ще решат, че съм достоен да ги представлявам в студентския съвет.
— Колкото и да си убедителен, Флечър, това пак ще си бъде живо самоубийство, защото почти всички в студентското градче са против войната. Остави да го направи някой ненормалник, който и бездруго не ламти да влезе в съвета.
— Както ми го описваш този ненормалник, това май съм аз, пък и смятам…
— Пет пари не давам какво смяташ — прекъсна го Джими.
— Единственото, което ме вълнува, е да те изберат.
— Ти нямаш ли съвест бе, човек?
— Откъде да я имам! — възкликна другото момче. — Баща ми е политик, майка ми продава недвижими имоти.
— Въпреки твоя прагматизъм не мога да се насиля и да подкрепя подобно предложение.
— Тогава си обречен до гроб да дремеш над книгите и да държиш ръката на сестра ми.
— Защо не! — възкликна Флечър. — Още повече че както гледам, теб не те бива да завържеш с жена връзка, която да трае повече от едно денонощие.
— Джоана Палмър е на друго мнение — подсмихна се Джими. Флечър също се засмя.
— Ами другата ти приятелка, Одри Хепбърн, де. Отдавна не съм я виждал в студентското градче.
— Аз също — рече второто момче. — Но е въпрос само на време да запленя сърцето на госпожица Палмър.
— Гладна кокошка просо сънува.
— Ах, ти, невернико! В най-скоро време ще се наложи да ми се извиняваш! Предричам, че това ще стане още преди пагубния ти принос в студентската дискусия.
— Джими, няма да ме накараш да променя мнението си! Дори и да участвам в дебатите, то ще е, за да се обявя против предложението.
— Само ми усложняваш живота, Флечър. Е, едно е сигурно, организаторите ще се радват, ако се включиш и ти.
— Защо? — учуди се приятелят му.
— Защото досега не са намерили студент, който да става за съвета и да се обявява против прекратяването на войната във Виетнам.
— Сигурна ли си? — попита едва чуто Нат.
— Да, сигурна съм — потвърди Ребека.
— В такъв случай трябва да се оженим незабавно — рече младежът.
— Защо? — попита тя. — Живеем през шейсетте години, във времето на „Бийтълс“, на тревата, на свободната любов! Защо да не направя аборт?
