— Хайде, какво се мотаеш! Той подхвана плахо:
— Навремето древните гърци, римляните, англичаните са поемали жезъла на световното водачество.
— Не виждам причина да го правим и ние! — прекъсна го някой от дъното на залата.
— След края на Втората световна война и краха на Британската империя — продължи Флечър — тази отговорност беше прехвърлена на Съединените американски щати, най-великата нация по земята. — Някой изръкопляска. — Можем, разбира се, да се спотайваме и да признаем, че не сме дорасли за такава отговорност, можем обаче и да поемем водачеството на милиони хора по света, които се прекланят пред нашата представа за свобода и се стремят да се доближат до нашия начин на живот. Можем да седим със скръстени ръце и да оставим същите тези милиони да страдат под ботуша на комунизма, докато той поглъща свободния свят, можем обаче и да ги подкрепим в опитите им да наложат демокрация. Единствена историята ще каже дали сме взели правилното решение, а историята не бива да отсъжда, че сме нехаели.
Джими бе изненадан, че студентите слушат внимателно и само от време на време прекъсват приятеля му, и беше направо изумен, когато след двайсетина минути всички изръкопляскаха на Флечър. В края на дебатите присъстващите в залата признаха, че той е бил по-убедителен, макар и да подкрепиха с над двеста гласа предложението на Том.
Докато четяха резултатите от гласуването и множеството ликуваше, Джими не загуби самообладание и пак изглеждаше весел.
— Това си е истинско чудо! — възкликна той.
— Какво чудо бе, мой човек? — попита Флечър. — Не видя ли, че губим с двеста двайсет и осем гласа?
— Очаквах за нас да не гласува никой и за мен това, че сме загубили само с толкова, наистина си е чудо. Разполагаме с пет дни, през които да убедим сто и четиринайсет студенти Да променят мнението си: според повечето първокурсници тъкмо ти си достоен да ги представляваш в студентския съвет — изтъкна Джими, докато излизаха от зала „Улзи“. Мнозина от присъствалите на дебатите шушукаха на Флечър:
— Справи се блестящо!
— Браво на теб!
— Според мен Том Ръсел говори добре — отбеляза той — и което е по-важно, той изразява техните възгледи.
— Няма такова нещо. Том просто разчиства терена за теб.
— Не бъди толкова сигурен — възрази Флечър. — Ами ако реши да стане председател на съвета?
— Никога няма да стане. Намислил съм нещо — натърти Джими.
— И какво, ако мога да попитам?
— Пратих един от нашите на събрание, на което Том е агитирал в своя полза. Дал е четирийсет и три обещания, повечето от които е изключено да изпълни. Достатъчно е да му го напомняме по двайсетина пъти на ден, и името му надали ще се появи сред кандидатите за председател.
— Чел ли си „Князът“ на Макиавели, Джими? — попита Флечър.
— Не, а трябва ли?
— Не, не си прави този труд, Макиавели няма на какво да те научи. Какво ще правиш довечера? — попита той, когато към тях се запъти Ани, която го притисна до себе си. — Браво на теб — рече му, — речта ти беше блестяща.
— Жалко само, че двеста души не са на същото мнение — отвърна младежът.
— На същото мнение са, но още преди да влязат в залата, вече бяха решили как ще гласуват.
— Точно това се опитвам да му обясня и аз — намеси се Джими и се обърна към своя приятел. — Малката ми сестричка е права, освен това…
— Джими, в случай че си забравил, след няколко седмици ставам на осемнайсет — свъси се Ани.
— Не, не съм забравил, освен това някои приятели са седнали да ме убеждават, че си ни била хубавичка, макар че лично аз не виждам какво толкова ти харесват.
Флечър прихна.
— Е, ще дойдеш ли с нас в „Дино“?
— Не. Изглежда, сте забравили, че ние с Джоана сме ви поканили на вечеря при нея.
— Не, аз не съм забравила — рече Ани — и изгарям от нетърпение да видя жената, ходила с брат ми повече от седмица.
— Откакто се запознах с Джоана, не съм поглеждал друга — изшушука Джими.
— Въпреки това искам да се оженя за теб — натърти Нат, без да пуска Ребека.
— Въпреки че не си сигурен чие е детето?
— Ето още една причина да се оженим, тогава вече ще бъдеш сигурна в чувствата ми.
— Никога не съм се съмнявала в тях — отбеляза тя, — не се съмнявам и че си добър, свестен човек, но не ти ли е хрумвало, че може би не те обичам достатъчно, за да искам да прекарам остатъка от живота си с теб? — Нат я пусна и се взря в очите й. — Попитах Ралф какво би сторил, ако се окаже, че детето е негово, и той отвърна, че ще ме посъветва да направя аборт. — Ребека долепи длан до бузата на младежа. — Малко от нас са достойни да живеят със Себастиан, а аз със сигурност не съм Оливия.
Тя дръпна ръка и без да казва и дума повече, излезе забързано от стаята.
Нат лежа дълго на леглото й, без да забелязва, че се мръква. Мислеше само за едно: колко много обича Ребека и колко силно мрази Елиот. Накрая заспа и се събуди чак когато иззвъня телефонът.
Чу познатия глас и след като научи новината, поздрави стария си приятел.
13.
Когато отиде в студентския съвет, за да си вземе пощата, Нат с радост видя, че има цели три писма. Едното беше адресирано с почерка на майка му, който той можеше да разпознае и от сто километра. Второто беше с клеймо от Ню Хейвън, затова Нат предположи, че е от Том. Третото беше с чека за месечната му стипендия, който той щеше да осребри веднага, понеже беше закъсал за пари.
Отиде в закусвалня „Макконоги“, взе си овесени ядки с две филийки хляб, но подмина бърканите яйца. Седна в дъното на закусвалнята и отвори писмото от майка си. Почувства се гузен, задето не й е писал най-малко от половин месец. Но до коледната ваканция оставаха броени дни, майка му щеше да го разбере, ако не й отговореше веднага. В деня, когато скъса с Ребека, бе говорил дълго по телефона с майка си. Не спомена, че момичето е бременно, не посочи и конкретна причина да се разделят.
„Скъпи Натаниъл“… Никога не го наричаше „Нат“. Който и да прочетеше писмо от майка му, веднага щеше да разбере всичко, каквото трябва да се знае за нея. Подредена, точна, грижовна, обичлива, но вечно оставяше впечатлението, че закъснява за някъде. Винаги завършваше писмата си с думите: „Бързам, трябва да вървя, обичам те, мама.“ Единствената новина, която всъщност имаше да му съобщава, бе, че са повишили баща му в регионален директор, което означаваше, че вече няма да му се налага постоянно да ходи в командировки и ще работи в Хартфорд.
„Баща ти се радва много на повишението и на по-добрата заплата — сега вече можем да си позволим и втора кола. Въпреки това вече му липсва прякото общуване с клиентите.“
Нат си гребна от овесените ядки и отвори писмото на Том от Ню Хейвън. Беше написано на машина, тук-там с правописни грешки — вероятно се дължаха на вълнението, с което момчето бе описало изборната си победа. Както винаги увлекателно, Том бе разказал как е победил само защото опонентът му е дръпнал страстна реч в защита на войната във Виетнам, което при гласуването никак не е било в негова полза. На Нат му допадна това име: Флечър Давънпорт, и той си даде сметка, че стига да го бяха приели в Йейлския университет, вероятно е щял да се състезава именно с това момче. Отхапа от препечената филийка и продължи да чете писмото на Том: „Жалко, че сте скъсали с Ребека. Окончателно ли е?“ Нат вдигна очи — не беше сигурен в отговора на този въпрос, макар и да знаеше, че старият му приятел изобщо няма да се изненада от тази развръзка, ако разбере, че пръст в нея има Ралф Елиот.
