Джими Гейтс седяха заедно с останалите в залата и поглъщаха жадно всяка дума, изречена от ректора господин Уотърман.
— Докато сте в Йейлския университет, не пилейте и миг от времето си, в противен случай до края на живота си ще съжалявате, че не сте се възползвали от всичко, което можем да ви дадем. Глупакът си тръгва от Йейл само с диплома, мъдрецът — с достатъчно знания, за да се изправи пред всичко, предложено му от живота. Възползвайте се от всяка предоставена ви възможност. Не се страхувайте от новите предизвикателства — и да се провалите, поне няма да имате причина да се срамувате. Ще научите много повече от грешките си, отколкото от победите. Не се плашете от съдбата си. Не се плашете от нищо. Отправяйте предизвикателство към всяка написана дума и не позволявайте да кажат за вас: той вървя по пътя, но така и не остави следа.
След като бе стоял прав близо час, ректорът на Йейлския университет Трент Уотърман си седна на мястото. Всички започнаха да му ръкопляскат и понеже не одобряваше подобни излияния, ректорът пак се изправи и напусна сцената.
— Мислех, че няма да ръкопляскаш заедно с другите — рече Флечър на приятеля си, докато излизаха от аулата. — Ако не ме лъже паметта, веднъж подметна, че си нямал намерение да ръкопляскаш само защото през последните десет години са го правили всички останали.
— Е, защо да си кривя душата, сгреших — призна си Джими. — Речта на ректора бе по-вълнуваща и от онова, което ми е разказвал баща ми.
— Сигурен съм, господин Уотърман ще бъде поласкан от одобрението ти — рече Флечър точно когато Джими забеляза на няколко крачки пред тях млада жена, понесла цяла купчина учебници.
— Възползвай се от всяка възможност — изшушука той в ухото на приятеля си.
Флечър се подвоуми дали да го спре, за да не става за смях, или да го остави да си троши главата — дано после му е за обица.
— Здравейте, казвам се Джими Гейтс. Да ви помогна ли с учебниците?
— В какъв смисъл да ми помогнете, господин Гейтс? Да ги пренесете или да ги прочетете? — попита жената, без да спира.
— Като начало смятам да ги понося, пък после ще му мислим.
— Господин Гейтс, имам две правила, които не нарушавам никога: не излизам с първокурсници и с червенокоси.
— Може би е крайно време да ги нарушите едновременно и двете, а? — възкликна Джими. — Така де, ректорът ни посъветва никога да не се плашим от новите предизвикателства.
— Знаеш ли, Джими… — подхвана Флечър.
— А, да, това е приятелят ми Флечър Давънпорт, много е умен, може да ви помогне с четенето.
— Съмнявам се, Джими.
— Освен това, както сама виждате, ни е и много скромен.
— Нещо, от което вие, господин Гейтс, явно не страдате.
— О, ама никак — увери я той. — Между другото, как се казвате?
— Джоана Палмър.
— Както гледам, не сте първокурсничка, Джоана — рече младежът.
— Не, не съм.
— В такъв случай сте идеалният човек, който да ми помогне и да ме подкрепи.
— В смисъл? — попита госпожица Палмър, докато се качваха към зала „Съдлър“.
— Ами поканете ме днес на вечеря и ще ми разкажете всичко, което трябва да знам за Йейлския университет — изтърси Джими точно когато спряха пред лекционната зала. — Ей, не трябваше ли и ние да дойдем тук? — подвикна той на Флечър.
— Да, и ние сме за тук. Опитах се да те предупредя.
— Да ме предупредиш ли? За какво? — учуди се Джими, след което отвори вратата, та госпожица Палмър да влезе, и я последва вътре с надеждата да седне до нея.
Всички студенти веднага се умълчаха и Джими се стъписа.
— Извинявам се от името на моя приятел, госпожице Палмър — прошепна Флечър, — уверявам ви, има златно сърце.
— В комплект с нечувано нахалство — отвърна Джоана. — Не му споменавайте, но, между другото, съм много поласкана, че ме е помислил за първокурсничка.
Джоана Палмър остави учебниците върху дългата маса и се извърна към препълнената аудитория.
— Френската революция е повратна точка в историята на съвременна Европа — подхвана тя и всички я заслушаха с отворени уста. — Макар че Щатите вече са махнали един монарх — тя замълча. — Без да му махат главата.
Всички прихнаха. Джоана Палмър плъзна поглед по стъпаловидно наредените банки и се взря в Джими Гейтс. Той й намигна.
Вървяха през студентското градче, хванати за ръце — отиваха на първата си лекция. По време на репетициите се бяха сприятелили, през седмицата на представленията бяха неразделни, а през пролетната ваканция и двамата едновременно бяха изгубили девствеността си. Когато Нат съобщи на любимата си, че се е записал не в Йейлския университет, а в Университета на щат Кънектикът, тя се почувства едва ли не гузна, задето се е зарадвала толкова на тази новина.
Сюзан и Майкъл Картрайт харесаха Ребека в мига, в който я видяха, и разочарованието им, че Нат не е приет още първата година в Йейлския университет, се поразсея, когато те усетиха, че за пръв път в живота си синът им се е поотпуснал и е по-спокоен.
Първата лекция в аудитория „Бъкли“ беше по американска литература, четеше я професор Хейман. През лятната ваканция Нат и Ребека бяха изчели от кора до кора всички писатели в списъка: Джеймс, Фокнър, Хемингуей, Фицджералд и Белоу, после бяха обсъдили най-подробно „Площад Вашингтон“, „Гроздовете на гнева“, „За кого бие камбаната“, „Великият Гетсби“ и „Хърцог“. Затова, когато онзи вторник сутринта влязоха в аудиторията, и двамата бяха сигурни, че са много подготвени. Ала още в началото на лекцията на професор Хейман си дадоха сметка, че всъщност само са изчели произведенията. Не бяха осмислили влиянието, което възпитанието, образованието, вероизповеданието и просто обстоятелствата са оказали върху отделните писатели, не бяха осъзнали и че разказваческата дарба няма нищо общо с обществената, расовата и верската принадлежност.
— Да вземем например Скот Фицджералд — продължи професорът. — В своя разказ „Бърнъс си реши косата“…
Нат вдигна поглед и видя тила на онзи тип. Призля му. Вече не слушаше професор Хейман, който излагаше възгледите си за Фицджералд, само гледаше студента отпред, който по едно време се обърна и заговори с момчето до него. Най-големите страхове на Нат се потвърдиха. Ралф Елиот не само следваше в същия университет, но бе записал и същата специалност. Най-неочаквано Елиот се обърна, сякаш усетил, че го гледат. Но не забеляза Нат и се вторачи в Ребека. Нат също се извърна към нея, тя обаче бе погълната от лекцията — записваше си как по време на престоя в Холивуд Фицджералд се е пропил и изобщо не забеляза Елиот, който я зяпаше като невидял.
Нат изчака той да си тръгне от аудиторията, после събра учебниците и се изправи.
— Кой беше онзи, дето все се извръщаше и те зяпаше? — попита Ребека, докато вървяха към кафенето.
— Казва се Ралф Елиот — рече й той. — Бяхме съученици в „Тафт“, но ми се стори, че гледа теб, а не мен.
— Много е красив — отбеляза момичето и се подсмихна. — Прилича ми малко на Джей Гетсби. Това ли е момчето, за което господин Томпсън все повтаряше, че от него щял да излезе чудесен Малволио?
— Да. Ако не ме лъже паметта, Томо каза, че Елиот е направо роден за ролята.
Докато обядваха, Ребека настоя Нат да й разкажел още нещичко за Елиот, той обаче отвърна, че нямало какво толкова да й разказва — непрекъснато се опитваше да смени темата. Каза си, че е готов да се примири с присъствието на Ралф Елиот в същия университет, ако това е цената да бъде заедно с
