— Но това ще стане чак догодина — простена Ани. — Дотогава…
— Шшшт! Толкова ли не си забелязала, че всички мъже, които са ме видели с теб, се пръскат от завист?
— Не, не съм — призна си тя чистосърдечно.
Флечър се извърна и се взря в момичето, в което се беше влюбил още докато то бе съвсем плоскогърдо и носеше шина на зъбите. Но дори тогава не бе устоял на усмивката, на черната коса, която Ани бе наследила от едната си баба — ирландка, и на стоманеносините очи, дошли от предците шведи в рода. Ала сега, четири години по-късно, времето беше добавило стройно изваяно телце и крака, заради които Флечър беше доволен, че на мода са излезли късите поли.
Ани положи длан върху бедрото му.
— Знаеш ли, че половината момичета в класа ми вече не са девствени? — попита тя.
— Да, ако се вярва на Джими — отвърна той.
— А той е наясно с тези неща — подсмихна се Ани и замълча. — Другия месец навършвам седемнайсет, а ти никога не си и намеквал за…
— Мислил съм много пъти! То оставаше да не съм мислил — отвърна Флечър, а Ани се намести така, че ръката му да докосва гърдата й, — но ми се ще, когато това стане, да ни бъде хубаво и на двамата и после никога да не съжаляваме. Момичето отпусна главица върху рамото му.
— Аз няма да съжалявам никога — рече му и го замилва по бедрото.
Флечър я прегърна.
— Вашите кога се връщат?
— Някъде към полунощ. Пак са на някакъв прием, без каквито политиците сякаш не могат да живеят и ден.
Флечър не се и помръдна, а Ани започна да разкопчава блузата си. Накрая я смъкна и я остави да падне на земята.
— Струва ми се, че е твой ред — подкани тя.
Флечър също разкопча припряно ризата си и я метна встрани. Ани се изправи и го загледа в лицето, развеселена, че има такава власт върху него. Смъкна ципа на полата си бавно, както бе видяла да прави Джули Кристи в „Любимката“. И тя като госпожица Кристи не носеше комбинезон.
— Твой ред е — каза отново.
„Божичко — помисли си Флечър, — страх ме е да си съблека панталона.“ Изу обувките и чорапите.
— А, не е честно! — извика Ани, която се беше изула още преди Флечър и да е заподозрял какво е намислила.
Волю-неволю и той събу панталона, а Ани се запревива от смях. Флечър погледна надолу към гащетата си и пламна.
— Приятно е да видя, че ти действам така! — рече момичето.
— Кога най-после ще се съсредоточиш, Нат? — попита господин Томпсън, без да крие ехидството си. — Започни от „Но ето че жената влиза.“
Дори в ученическата униформа Ребека се открояваше сред момичетата, които господин Томпсън бе повикал за прослушването. Високото тъничко момиче с истински водопад от руса коса се държеше самоуверено и се усмихваше така, че веднага завъртя главата на Нат. Доловил усмивката й, той се извърна, смутен, че я е притеснил. Единственото, което знаеше за нея, бе как се казва.
— „Какво име!“ — рече той.
— Май обърка пиесите, Нат, давай отново.
Ребека Армитидж продължаваше да чака, когато Нат изпелтечи:
— „Но ето че жената влиза!“
Беше изненадана, защото одеве, докато го беше гледала от дъното на залата, той бе играл много самоуверено. Погледна текста и зачете:
— „Не ме вини за моята припряност. Ако със помисли добри дошъл си ти, ела със мен и с този свят човек във кулата наблизо — там пред него, под покрив осветен, ще ме дариш със сигурността на свойта вяра, тогаз душата моя тъй ревнива, тънеща в съмнения, във мир ще заживее. Ще я прикрие той, а ти ще забележиш… и ще празнуваме според рождената ми дата. Какво ще кажеш?“
Нат не каза нищо.
— Няма ли да продължиш, Нат? — подкани господин Томпсън. — Иска ми се Ребека да прочете още няколко реда. Защо да си кривя душата, гледаш много възхитено, някои дори ще решат, че си се вживял в ролята, но сега играем друго. Няма да се учудя, ако двама-трима от публиката дори са чували познатите думи на господин Шекспир.
— Да, господине, извинявайте, господине — продължи да пелтечи Нат и пак погледна текста: — „Подир мъжа благочестив ще тръгна, със теб ще дойда и в истината ще се закълна.“
— „Води тогава, отче благ, и нека небесата греят, щастливи от деянието мое.“
— Благодаря ви, госпожице Армитидж. Достатъчно.
— Но тя игра чудесно — възропта Нат.
— Виж ти! Можел си да кажеш цяло изречение, без да се запъваш! — отбеляза господин Томпсън. — Вече сме в напреднал етап на прослушването, но пак си е облекчение. Да ти призная, нямах представа, че освен да изпълняваш главната роля, си искал и да поставиш пиесата. Въпреки това, Нат, май вече съм решил на кого ще поверя ролята на Оливия.
Нат загледа как Ребека слиза припряно от сцената.
— Ами Виола? — продължи да упорства той.
— А, не, ако сме разбрали правилно пиесата, Виола ти е близначка и за беда или за късмет Ребека изобщо не прилича на теб.
— Тогава Мария! Тя ще изиграе чудесно Мария.
— Не се и съмнявам! Но Ребека е прекалено висока за ролята на Мария.
— А мислили ли сте да поверите ролята на Фест на жена? — попита Нат.
— Да ти призная, Нат, не съм, отчасти защото нямам време да пренаписвам цялата пиеса от начало до край.
Нат така и не забеляза, че Ребека се е скрила зад една от колоните — да не би някой да забележи колко е притеснена и засрамена от брътвежа му.
— Ами прислужницата в дома на Оливия?
— Каква прислужница?
— Ребека е точно за тази роля.
— Така си е, но няма как да играе едновременно и Оливия, и прислужницата. Ами ако някой от публиката забележи? — Нат понечи да каже нещо, но се въздържа. — О, най-после мълчание! Но не се и съмнявам, че до утре сутринта ще пренапишеш пиесата, така че Оливия да играе заедно със Себастиан в още няколко сцени, за които господин Шекспир не е и подозирал. — Нат чу иззад колоната кикот. — Имаш ли други хрумвания за прислужницата, Нат, или да продължа с прослушването?
— Извинявайте, господине — рече момчето.
Господин Томпсън скочи на сцената, усмихна му се и изшушука:
— Трябва да отбележа, че ако си смятал да се правиш на непревземаем, Нат, се издъни с гръм и трясък. Сега вече всички ще те мислят за по-достъпен и от проститутка в казино в Лас Вегас. Сигурно ще ти бъде интересно да научиш, че догодина ще поставяме „Укротяване на опърничавата“, тази пиеса вероятно щеше да ти подхожда повече. Ако се беше родил една година по-късно, целият ти живот щеше да протече съвсем различно. Въпреки всичко ти пожелавам успех с госпожица Армитидж.
— Момчето трябва да бъде изключено — отсече господин Флеминг. — Само си е виновно.
— Но, господин директоре — възрази Флечър, — Пирсън е само на петнайсет години, освен това се е
