извинил веднага на госпожа Апълярд.
— То оставаше и да не се извини! — възкликна свещеникът, който до този миг се бе въздържал да изказва мнение.
— При всички положения — продължи директорът и се надигна иззад писалището, — представяш ли си как ще се отрази на дисциплината в училището, ако се разчуе, че някой е наругал жена на преподавател и му се е разминало?
— Нима бъдещето на момчето ще бъде заложено на карта само защото то е изрекло думата „проклетия“?
— Такива са последиците от лошите обноски — натърти директорът, — така поне ще сме сигурни, че Пирсън ще си вземе поука.
— Но каква ще бъде тази поука? — не се даваше Флечър. — Че човек не бива да допуска в живота си и най-малката грешка или че не бива да ругае?
— Защо защитаваш толкова яростно Пирсън?
— В първото слово, което съм ви чул да държите, господин директоре, казахте, че само страхливците се спотайват, ако се сблъскат с несправедливост.
Господин Флеминг погледна свещеника, който продължи да мълчи. Помнеше прекрасно словото — всъщност всяка година посрещаше новите ученици с едни и същи думи.
— Разрешете да ви задам един дързък въпрос — каза Флечър и се извърна към свещеника — доктор Уейд.
— Слушам — рече той така, сякаш се защитаваше.
— Идело ли ви е някога да наругаете госпожа Апълярд? Защото на мен ми се е искало много пъти.
— Точно там е работата, Флечър, ти си се въздържал. А Пирсън не го е направил и трябва да бъде наказан.
— Щом наказанието е да го изключите, уважаеми господине, аз ще се оттегля от поста председател на ученическия съвет, защото в Библията се казва, че помислите са не по-малко зло от делата.
И двамата мъже го погледнаха невярващо.
— Не говори така, Флечър! Със сигурност си даваш сметка, че ако го направиш, това ще намали шансовете да те приемат в Йейлския университет.
— Ако допусна това да влияе върху постъпките ми, значи не съм достоен да вляза там.
И двамата бяха изумени от думите му и известно време мълчаха.
— Не стигаш ли до крайности, Флечър? — възкликна накрая свещеникът.
— Не, господин Уейд, за момчето, което искате да накажете, това не са крайности. Нямам намерение да стоя със скръстени ръце и да гледам безучастно как този ученик бива жертван на олтара на жена, която изпитва удоволствие да тормози малки деца.
— И ти ще напуснеш председателския пост в ученическия съвет само и само за да защитиш Пирсън? — изненада се директорът.
— Не го ли направя, господин директоре, ще извърша горе-долу същото, за което вашето поколение е било обвинявано по времето на Маккарти.
И този път последва дълго мълчание. Най-сетне свещеникът изрече тихо:
— Момчето лично ли се е извинило на госпожа Апълярд?
— Да, господине — потвърди Флечър, — освен това й е написало и писмо.
— В такъв случай може би ще бъде достатъчно до края на учебната година да бъде на изпитателен срок — предложи Директорът и погледна свещеника.
— И до следващо нареждане да бъде лишен от всички привилегии, включително от домашен отпуск.
— Как мислиш, Флечър, такъв компромис приемлив ли е? — вдигна вежда директорът.
Беше ред на момчето да замълчи.
— Трябва да се научиш да живееш с компромиси — обърна се към него свещеникът, — ако се надяваш да успееш като политик.
Той продължи да мълчи.
— Съгласен съм с вас, доктор Уейд — рече накрая, сетне се извърна към директора и добави: — А на вас съм признателен за снизхождението.
— Благодаря ти, Флечър — каза господин Флеминг, след което председателят на ученическия съвет стана от стола и излезе от директорския кабинет. — Такава мъдрост, смелост и убеденост се срещат рядко при възрастни — промълви тихо директорът, след като вратата се затвори след Флечър, — камо ли при едно дете…
— Какво обяснение ще дадете, господин Картрайт? — попита заместник-председателят на приемната комисия в Йейлския университет.
— Нямам обяснение, господине — призна си Нат. — Явно става въпрос за съвпадение.
— Прекалено голямо съвпадение! — възкликна заместник-председателят. — Цели откъси от есето ви за Кларънс Дароу съвпадат дума по дума с есето на друг ученик от вашия клас.
— А той какво обяснение даде?
— Предал е есето една седмица преди вас, при това написано на ръка, докато вашето е на машина. Затова не сметнахме за нужно да му искаме обяснение.
— Дали случайно този мой съученик не се казва Ралф Елиот? — попита Нат.
Членовете на приемната комисия не казаха нищо.
— Но как е успял да препише? — изуми се Том вечерта, когато Нат се прибра в „Тафт“.
— Явно е преписал открай докрай есето, докато съм бил на репетициите на „Дванайсета нощ“ в „Портър“.
— Но как го е взел от стаята ти?
— Едва ли е било трудно — отвърна Нат. — Ако не е било на бюрото, го е намерил в папката с надпис „Йейлски университет“.
— Пак е рискувал много! Да влезе в стаята ти, докато те е нямало!
— Все пак е председател на ученическия съвет. Не забравяй, че има право да ходи навсякъде в пансиона — никой не го пита къде влиза и откъде излиза. Имал е предостатъчно време да препише есето и без никой да разбере, да го върне до вечерта в стаята ми.
— И какво решиха от приемната комисия?
— Добре, че директорът се застъпи за мен! Решиха догодина отново да разгледат документите ми.
— Значи на Елиот отново ще му се размине.
— А, не — отсече Нат. — Директорът явно се е досетил какво е станало, защото приемната комисия в Йейлския университет е отхвърлила молбата и на Елиот.
— Това само отлага проблема с една година — отбеляза Том.
— Не се притеснявай — усмихна се за пръв път Нат. — Господин Томпсън също реши да се намеси, звънна на председателя на приемната комисия и членовете й са решили да не допускат повече Елиот до кандидатстудентската кампания.
— Браво на Томо, добре се е справил! — възкликна другото момче. — И с какво смяташ да се занимаваш през тази година? В Корпуса на мира ли ще постъпиш?
— Не, ще уча в Университета на щат Кънектикът.
— Защо точно в него? — учуди се Том. — Би могъл да…
— Защото Ребека е приета там.
12.
Ректорът на Йейлския университет погледна надолу към хилядата примрели в очакване първокурсници. След година някои от тях щяха да са решили, че следването тук е прекалено тежко, и щяха да са се преместили в други висши учебни заведения, други просто щяха да са се отказали. Флечър Давънпорт и
