Макар и всички да знаеха, че резултатите ще бъдат оповестени чак в девет часа, залата беше пълна много преди в нея да влезе директорът.
Флечър беше седнал на последния ред и бе навел глава, Джими пък гледаше право пред себе си.
— Трябваше всеки ден да ставам по-рано — отбеляза Флечър.
— Аз пък трябваше да ти счупя крака — подметна неговият приятел.
Придружаван от свещеника, директорът тръгна с маршова стъпка по пътеката между редовете, сякаш да покаже, че сам Бог е благословил новия избраник за председател на ученическия съвет в „Хочкис“. Застана отпред на сцената и се прокашля.
— Ето резултатите от изборите за председател на нашия съвет — оповести господин Флеминг, — за Флечър Давънпорт са гласували двеста и седем души, за Стив Роджърс — сто седемдесет и трима. И така, новият председател на училищния съвет е Флечър Давънпорт.
Флечър веднага стана и отиде да се ръкува със Стив, който му се усмихна сърдечно — изглеждаше така, сякаш е изпитал огромно облекчение. Флечър се обърна и видя, че на входа стои сенатор Хари Гейтс, който кимна с уважение на новия председател.
— Човек никога не забравя първата си победа на избори — беше единственото, което каза сенаторът.
И двамата не обърнаха внимание на Джими, който скачаше, безсилен да сдържи радостта си.
— Убеден съм, че знаете, драги ми господине, кой ще ми бъде заместник — отвърна Флечър.
11.
Майката на Нат очевидно беше единственият човек, който не бе разочарован, задето синът й не е избран за председател на училищния съвет. Според нея така момчето щеше да посвети цялото си внимание на уроците. Ако беше видяла колко усърдно се труди синът й, сигурно нямаше да се притеснява толкова. Дори на Том му беше трудно да откъсне Нат от учебниците за повече от пет-десет минути, освен ако не го викаше за всекидневния му осемкилометров крос. Но дори и след като счупи училищния рекорд на бягане на дълги разстояния, Нат си позволи да празнува само някакви си час-два.
Бъдни вечер, Коледа, Нова година бяха за Нат дни като всички останали. Той пак не излизаше от стаята и не се разделяше с учебниците. Майка му се надяваше да си почине мъничко, когато отиде да погостува в края на седмицата на Том в Симсбъри. И Нат наистина си даде малка почивка — Учеше само по два часа сутрин и по два следобед. Том беше признателен на приятеля си, че настоява и той да зубри с него, макар и да отказа да го придружи на всекидневния крос. На Нат му се струваше забавно, че може да пробяга задължителните осем километра, без да напуска имението на Том.
— Писмо от поредното ти гадже ли? — попита той на другата сутрин, когато слязоха да закусят и Том посегна да отвори плика.
— Де да беше от гадже! — отвърна другото момче. — А то е от господин Томпсън — пита дали да ме включи при разпределянето на ролите за „Дванайсета нощ“.
— Ще участваш ли? — поинтересува се Нат.
— А, не. Това е по-скоро по твоята част. Аз съм роден за продуцент, не за изпълнител.
— Стига да бях сигурен, че ще ме приемат в Йейлския университет, с удоволствие щях да участвам в постановката, но още не съм завършил есето.
— А аз моето не съм го и започвал — призна си Том.
— Коя от петте теми си избрал? — поинтересува се другото момче.
— Бойните действия по долното течение на Мисисипи по време на Гражданската война — отвърна приятелят му. — А ти?
— Кларънс Дароу и влиянието му върху профсъюзното движение.
— И аз мислех есето ми да е за него, но не бях сигурен, че ще успея да напиша цели три страници. Не се и съмнявам, че ти вече си написал шест.
— А, не, но почти приключвам с първата чернова, смятам до края на ваканцията през януари да съм готов.
— Крайният срок в Йейлския университет е чак през февруари, преспокойно можеш да се включиш в училищната постановка. Поне се яви на прослушването. Така де, не е задължително да играеш в главната роля.
Докато си мажеше препечената филийка с масло, Нат се замисли за предложението на своя приятел. Том, разбира се, беше прав, той обаче знаеше, че това само ще го разсее: надяваше се да спечели стипендия за Йейлския университет. Извърна се към прозореца и моравите, разпрострели се докъдето поглед стига, и се запита какво ли е родителите ти да не се притесняват за учебните такси, джобните пари и дали синът им ще си намери работа през ваканцията.
— Имаш ли, Нат, предпочитания към някоя от ролите? — попита господин Томпсън и се взря в момчето с ръст метър и осемдесет и пет, с гъста черна коса и окъсели панталони.
— Антонио, може би Орсино — отвърна Нат.
— Направо си роден за Орсино — отбеляза учителят, — но смятам да възложа ролята на приятеля ти Том Ръсел.
— Едва ли ставам за Малволио — прихна момчето.
— Не, Малволио ще го възложа на Елиот — подсмихна се сухо Томпсън, който подобно на мнозина други в „Тафт“ съжаляваше, че Нат не се е преборил за председателското място в училището. — За съжаление той не може да участва. Да ти призная, на теб най ти подхожда ролята на Себастиан.
Нат понечи да възрази, макар и първия път, когато бе прочел пиесата, да беше отсъдил, че ролята си е предизвикателство. Но беше толкова дълга, че трябваше да я учи часове наред, да не говорим пък за репетициите. Господин Томпсън долови колебанията на младежа.
— Май е време да те подкупим, Нат.
— Да ме подкупите ли?
— Да, моето момче. Заместник-ректорът, който отговаря за приема в Йейлския университет, ми е от най-старите приятели. Следвали сме заедно класическа филология в Принстънския университет, всяка година той ми гостува по няколко дни. Мисля този път да го поканя на училищното представление. — Той помълча, помълча и добави: — Както гледам, подкупът не е достатъчен за човек с такива високи нравствени изисквания, явно трябва да приложа и изнудване.
— Изнудване ли? — възкликна повторно младежът.
— Да, Нат, изнудване. Вероятно си забелязал, че в пиесата има три женски роли: красивата Оливия, близначката ти Виола и проклетата Мария, да не говорим пък за прислужниците и второстепенните действащи лица. Не забравяй, че всички те се влюбват до полуда в Себастиан. — Нат продължи да мълчи. — Освен това — реши господин Томпсън да извади коза — колежката ми в „Портър“ предложи да заведа в събота на тяхното прослушване момче, което да чете мъжките роли. — Учителят отново замълча. — Както гледам, най-после привлякох вниманието ти.
— Как мислиш, възможно ли е цял живот да обичаш един човек? — попита Ани.
— Защо да не е възможно, стига да намериш подходящото момиче — отговори Флечър.
— Наесен, когато отидеш в Йейлския университет, ще бъдеш заобиколен от много умни и красиви жени, в сравнение с които аз сигурно ще бледнея.
— Изключено! — възкликна момчето. Седна до Ани на канапето и я прегърна. — Освен това много бързо ще разберат, че съм влюбен в друга, а когато ти постъпиш във „Васар“, ще видят и защо.
