— Сигурно обаче знаеш, че половината момичета тук твърдят, че са спали с теб.
— Дори и да го твърдят, важното е, че само две могат да го докажат — натърти Нат.
— Затова пък всички знаят, че доста студентки те гонят.
— И повечето не могат да ме настигнат, както, сигурен съм, си спомняш. — Той се засмя, ала непознатата пак не откликна на шегата. — Не мога ли и аз като всички останали да харесвам някое момиче?
— Ти не си като всички останали — пророни тихо тя. — Ти си герой от войната на капитанска заплата и като такъв очакваш всички да ти козируват.
— Кой ти го каза?
— Един човек, който те познава още от училище.
— А, Ралф Елиот.
— Да, момчето, което си се опитал да измамиш, за да станеш вместо него председател на ученическия съвет в „Тафт“.
— Опитал съм се да направя какво? — възкликна Нат.
— После, когато си кандидатствал в Йейлския университет, си му отмъкнал есето и си го представил за свое — рече момичето, без да обръща внимание, че той го е прекъснал.
— Това ли ти каза Елиот?
— Да — потвърди спокойно младата жена.
— Тогава я го питай защо той не е в Йейл.
— Обясни ми, че ти си го натопил, затова не са приели и него. — Нат бе на път да избухне отново, когато непознатата добави: — А сега драпаш да станеш председател на студентския съвет и както личи, единствената ти стратегия е да спиш с всички момичета наред — дано гласуват за теб.
Нат се помъчи да не си изпуска нервите.
— Първо на първо, изобщо нямам намерение да се кандидатирам за председател на студентския съвет, второ, през живота си съм спал само с три жени: със студентка, която познавам още от училище, с една секретарка във Виетнам и с момиче, с което прекарахме заедно само една нощ — сега съжалявам за това. Ако откриеш още някоя, бъди така любезна, представи ме, защото ми се иска да се запозная с нея. — Момичето спря и за пръв път го погледна. — А сега ще ми кажеш ли поне името си?
— Су Лин — отвърна тя тихо.
— И така, Су Лин, ако ти обещая хич и да не опитвам да те прелъстявам, докато не съм ти поискал ръката, не съм взел разрешението на баща ти, не съм ти подарил пръстен, не съм уредил венчавката в църквата, не съм пуснал обява във вестниците, ще приемеш ли поне да вечеряме заедно?
Момичето се засмя.
— Ще си помисля — обеща му. — Извинявай, но вече съм закъсняла за следобедната лекция.
— Как да те намеря? — попита отчаян Нат.
— Е, капитан Картрайт, успял си да намериш виетнамците, все ще откриеш и мен.
17.
— Всички да станат. Ще се гледа делото „Щатът срещу госпожа Анита Кърстен“ със съдия Абърнати.
Съдията зае мястото си и погледна към адвоката на обвиняемата.
— Смятате ли се за виновна, госпожо Кърстен? Флечър стана иззад писалището.
— Клиентката ми не се смята за виновна, господин съдия. Абърнати вдигна очи.
— Вие ли сте защитникът на обвиняемата?
— Да, господин съдия.
Абърнати се взря в листа пред себе си.
— Май не съм ви срещал досега, господин Давънпорт.
— Не, не сте, господин съдия, явявам се за пръв път в съдебната зала.
— Бихте ли дошли при мен, господин Давънпорт?
— Да, господин съдия.
Флечър излезе иззад малкото писалище и се отправи към съдията, при тях дойде и прокурорът.
— Добро утро, уважаеми господа — поздрави съдия Абърнати. — Разрешете да попитам, господин Давънпорт, имате ли квалификацията, каквато се изисква, за да пледирате пред съда?
— Не, нямам, господин съдия.
— Ясно. Клиентката ви знае ли?
— Да, знае, господин съдия.
— И все пак няма нищо против да я защитавате, макар и да знае, че за престъплението, в което е обвинена, се полага смъртно наказание.
— Да, господин съдия.
Съдията се извърна към главния прокурор на щат Кънектикът.
— Възразявате ли господин Давънпорт да защитава госпожа Кърстен?
— Ни най-малко, господин съдия, всъщност щатската прокуратура приветства това.
— Не се и съмнявам — вметна Абърнати, — но разрешете да попитам, господин Давънпорт, имате ли някакъв опит като юрист?
— Опитът ми не е голям, господин съдия — призна си Флечър. — Следвам право в Йейлския университет, във втори курс съм и това е първото ми дело.
Съдията и главният прокурор се усмихнаха.
— А кой ви преподава? — попита Абърнати.
— Професор Карл Ейбрахамс.
— Тогава с гордост ще ръководя първото ви дело, господин Давънпорт, защото професорът е преподавал и на мен. А вие, господин Стамп, къде сте завършили?
— В Южна Каролина.
— Макар това да е твърде необичайно, в крайна сметка решава обвиняемата. Да започваме.
Главният прокурор и Флечър се върнаха на местата си. Съдията погледна младежа.
— Искате ли освобождаване под гаранция, господин Давънпорт?
Флечър пак стана на крака.
— Да, господин съдия.
— Въз основа на какво?
— Госпожа Кърстен не е осъждана досега и не представлява обществена опасност. Има две деца, Алън на седем години и Дела на пет, сега живеят при баба си в Хартфорд.
Съдията се извърна към главния прокурор.
— Обвинението възразява ли обвиняемата да бъде пусната под гаранция?
— Да, господин съдия. И то не само защото за престъплението, в което госпожа Кърстен е обвинена, се полага смъртно наказание, но и защото убийството е предумишлено. Ето защо съм на мнение, че обвиняемата представлява опасност за обществото и може да се опита да се укрие от щатското правосъдие.
Флечър скочи от стола.
— Възразявам, господин съдия.
— Въз основа на какво, господин Давънпорт?
— За такова престъпление наистина е предвидено смъртно наказание, така че, и да напусне щата, госпожа Кърстен не може да се укрие от правосъдието, още повече че живее в Хартфорд, където работи като чистачка в болница „Сейнт Мери“, освен това и двете й деца ходят в местно училище.
— Някакви други съображения, господин Давънпорт?
— Нямам, господин съдия.
— Отказвам да пусна обвиняемата под гаранция — оповести Абърнати и удари с чукчето. — Насрочвам следващото съдебно заседание за понеделник, седемнайсети този месец.
— Всички да станат на крака.
На излизане от съдебната зала господин Абърнати намигна на Флечър.
