двайсет на сто от населението са чернокожи и над половината от тях не си дават труда да гласуват, освен това — изненада, изненада! — през май предстоят избори.
— Колко време ти е отпуснал Стамп, за да му съобщиш решението си? — поинтересува се Ани.
— Следващото заседание е в понеделник.
— Ще намериш ли време, ако процесът се проточи? — попита жена му.
— Не, но не мога да оправдавам с това някакви компромиси.
— Значи ще караме ваканцията по съдилищата? — подсмихна се Ани.
— Няма да се учудя — потвърди Флечър и я прегърна.
— Защо не се посъветваш с професор Ейбрахамс? — възкликна жена му.
Джими и Флечър я погледнаха невярващо.
— Той съветва само президенти и държавни глави — напомни мъжът й.
— И от дъжд на вятър някой губернатор — допълни Джими.
— Ами значи е крайно време да даде съвет и на второкурсник. Нали за това му плащат.
— Да де, ама как да го поискам този съвет? — затюхка се Флечър.
— Позвъни му и го помоли да те приеме — обясни Ани. — Обзалагам се, че ще бъде поласкан.
Нат дойде в „Марио“ четвърт час по-рано. Беше избрал ресторантчето, защото беше непретенциозно: маси, застлани с покривки на бели и червени карета, букетчета цветя, черно-бели снимки на Флоренция по стените. Освен това Том му беше казал, че спагетите са домашни, правела ги жената на съдържателя, и това бе пробудило спомените от пътуването им до Рим. Нат се бе вслушал в съвета на приятеля си и дойде облечен в спортна синя риза, сив панталон и тъмносин пуловер, без вратовръзка и сако — Том го беше одобрил.
Представи се на Марио, който му предложи закътана маса в ъгъла. След като изчете няколко пъти листа с менюто, си погледна часовника и се притесни още повече. Сигурно десетина пъти бе проверявал дали има достатъчно пари в брой, в случай че тук не работят с кредитни карти. Вероятно щеше да е по-разумно да се поразходи по улицата.
Още в мига, в който видя Су Лин, разбра, че пак е сгафил. Тя беше облечена в добре скроен син костюм по последната мода, светла шемизета и тъмносини обувки. Нат стана от стола и й махна. Су му се усмихна — усмивка, с каквато не го беше озарявала дотогава и която я правеше още по-очарователна.
— Извинявай — рече Нат и стана, за да издърпа като истински кавалер стола й.
— За какво се извиняваш? — учуди се момичето.
— За облеклото. Признавам си, доста умувах какво да облека и пак не улучих.
— Аз също — каза Су Лин. — Очаквах да ми се изтърсиш в униформа, окичена с медали — добави тя, след което съблече сакото и го сложи върху облегалката на стола.
Нат прихна и двамата сякаш така и не спряха да се смеят цели два часа, чак докато той попита момичето дали иска кафе.
— Да, без сметана — отговори Су Лин.
— Разказах ти за майка си и баща си, сега е твой ред — подкани младежът. — И ти ли като мен си единствено дете?
— Да, баща ми е бил сержант в Корея, където се е запознал с майка ми. Били са женени само от няколко месеца, когато той е загинал в битката при Юдамни.
На Нат му се прииска да се наведе и да й хване ръката.
— Моите съболезнования — рече той.
— Благодаря — отвърна простичко момичето. — Мама решила да се изсели в Щатите, за да се запознаем с баба ми и дядо ми. Но така и не ги открихме. — Този път вече Нат я хвана за ръката. — Била съм съвсем малка, не съм осъзнавала какво става, но мама не се дава току-така. Намерила си работа в химическо чистене „Сторс“ недалеч от книжарницата, собственикът я пуснал да живее над ателието.
— Знам го това химическо чистене — прекъсна я Нат. — Татко си носи ризите само в него, много е доволен и…
— Така е, откакто мама работи там, но се е наложило да жертва всичко, за да ми даде добро образование.
— Явно прилича на моята майка — отбеляза Нат точно когато при тях дойде Марио.
— Всичко наред ли е, господин Картрайт?
— Беше много вкусно, признателен съм ви, Марио — отвърна младежът. — Сега остава само да ми донесете сметката.
— Веднага, господин Картрайт. За нас е чест да посетите заведението ни.
— Благодаря — отвърна Нат, опитвайки се да потули притеснението си.
— Какъв бакшиш му даде, за да ги говори тези неща? — подсмихна се Су Лин, след като съдържателят се отдалечи.
— Десет долара. Никога не ме подвежда.
— Но дали винаги действа? — попита тя.
— О, да, повечето момичета, които съм канил на среща, започват да се събличат още преди да сме се върнали в колата.
— Значи ги водиш всичките тук.
— А, не. Ако очаквам да е авантюра за една нощ, ги водя в „Макдоналдс“, после в мотел, ако е сериозно, ги каня в „Олтнейви Ин“.
— А коя група е за „Марио“? — продължи с въпросите момичето.
— Не мога да ти отговоря — рече Нат, — защото не съм водил тук никого.
— Поласкана съм — отбеляза Су Лин, докато Нат й държеше сакото. На излизане от ресторанта го хвана за ръка. — Всъщност изобщо не си такъв отворко, нали?
— Да, срамежлив съм си — потвърди той. Отправиха се към студентското градче.
— Което не може да се каже за най-заклетия ти враг — Ралф Елиот. — Нат не отвърна нищо. — Тъкмо се запознахме, и ми определи среща.
— Да ти призная, и аз щях да го направя, но ти си тръгна.
— По-скоро избягах — напомни Су Лин. Младежът се извърна към нея и се усмихна. — Но още по- интересното е, че почти не си участвал в бойни действия във Виетнам, а си ни станал герой. — Нат понечи да възрази, но тя добави: — Събира ти се, има-няма, половин час.
— Откъде знаеш? — учуди се той.
— Направих малко проучване, капитан Картрайт, и както се е изразил Стайнбек, установих, че „плаваш из житейското море под лъжовен флаг“. Срещнах този цитат днес — вметна момичето, — не си мисли, че съм кой знае колко начетена. Когато си скочил в хеликоптера, дори не си носел оръжие. Бил си офицер в интендантството и изобщо не е трябвало да бъдеш в машината. Всъщност си е било нарушение да се метнеш без разрешение в хеликоптера, освен това пак без разрешение си скочил и от него. Ако не си го направил, са щели да те изправят пред военен съд, така да знаеш.
— Вярно си е — потвърди Нат, — но не казвай на никого, защото това ще ме лиши от обичайните три момичета на нощ.
Су Лин сложи ръка пред устата си и прихна.
— Аз обаче не спрях дотук, продължих да чета нататък и трябва да отбележа, че след като хеликоптерът се е разбил в джунглата, ти си се държал като истински храбрец. Искало се е доста смелост с разкъсан от снаряда крак да влачиш с носилката онзи клетник, който по-късно е издъхнал — това сигурно е оставило незаличима следа. — Нат не каза нищо. — Извинявай — рече Су Лин, когато навлязоха в студентското градче. — Беше доста нетактично да ти го казвам това последното.
— Признателен съм ти, че си се постарала да откриеш истината — взря се Нат в тъмнокафявите й очи. — Малцина ще си направят този труд.
18.
