— Явно още отсега трябва да си търся работа като келнер или барман — отбеляза Флечър, докато вървяха по коридора.
— Е, няма начин баща ти…
— Нямам намерение цял живот да искам пари от баща си.
— Ако моят баща разполагаше с толкова пари, нямаше да работя и един-единствен ден — отсече Джими.
— На друг ги разправяй тия! — възрази Флечър. — Ще работиш, и още как! Инак Джоана изобщо нямаше да се омъжи за теб.
— Според мен едва ли ще доживеем да те видим като бармана Флечър: след триумфа ти в делото срещу Кърстен всички в адвокатското сдружение ще се надпреварват да ти предлагат работа за през лятото. А и, доколкото познавам малката си сестричка, тя няма да позволи нещо да ти попречи да станеш първенец на курса. — Джими помълча, помълча и добави: — Дали да не поприказвам с мама? Без излишен шум тя помогна много на Джоана. — Той отново замълча. — Но искам нещо в замяна.
— Какво? — попита Флечър.
— Като начало парите на баща ти? — ухили се другият младеж.
Флечър прихна.
— Искаш парите на баща ми в замяна на това да помолиш майка си да помогне на дъщеря си преди раждането на собственото й внуче? Знаеш ли, Джими, мисля, че от теб ще излезе страхотен адвокат по бракоразводни дела.
— Реших да се кандидатирам за председател на студентския съвет — заяви той по телефона, без дори да се представя.
— Браво на теб! — възкликна Том. — Но какво мисли Су Лин?
— Нямаше да се престраша, ако не ми го беше предложила именно тя. Освен това иска да участва в кампанията. Да се занимава с проучванията и всичко, свързано с цифрите и статистиката.
— Значи си решил един от проблемите — отбеляза приятелят му. — Определи ли вече шеф на предизборния щаб?
— Да, веднага след като ти се върна в Йейл, се спрях на едно момче, казва се Джо Стайн. Вече е ръководил две кампании, пък и ще ми осигури гласовете на евреите — изтъкна Нат.
— Нима в Кънектикът има евреи? — учуди се другото момче.
— Навсякъде в Щатите има евреи, а колкото до нашето студентско градче, те наброяват четиристотин и осемнайсет души и аз държа да получа всичките им гласове до последния.
— И така, какво е мнението ти за бъдещето на Голанските възвишения? — попита Том.
— Дори не ги знам къде се намират — отвърна Нат.
— Не е зле до утре по това време да си научил.
— Какво ли мисли Елиот за тези Голански възвишения?
— Обзалагам се, че според него те трябва да си останат част от Израел и че нито сантиметър от тях не бива да се преотстъпва на палестинците — заяви Том.
— А какво ще каже на палестинците?
— Мен ако питаш, те се броят на пръсти в студентското ви градче и Елиот дори няма да си даде труда да мисли за тях.
— Е, това наистина му е само добре дошло.
— Второто, за което трябва да помислиш, е словото, което ще държиш в началото на избирателната кампания. Виж и къде ще стане това — посъветва го Том.
— Мислех да наема зала „Ръсел“.
— Но тя побира едва четиристотин души. Няма ли по-голяма?
— Има, разбира се — потвърди другото момче. — Лулата е с хиляда места, но Елиот допусна грешката да държи там встъпителното си слово и помещението изглеждаше почти празно. Не, предпочитам да наема малък салон и хората да седят по страничните облегалки на седалките и по парапетите, дори да има правостоящи, това ще остави у студентите много по-добро впечатление.
— В такъв случай си избери датата и веднага наеми залата, постарай се и да уточниш кои ще влязат в предизборния ти щаб.
— Да не пропускаме нещо? — попита Нат.
— Обмисли и благодарствената реч, не забравяй и да разговаряш с всеки студент, изпречил ти се на пътя, помниш как го правехме: „Здравейте, аз съм Нат Картрайт, кандидатирал съм се за председател на студентския съвет, разчитам на подкрепата ви.“ После ги изслушвай — ако усетят, че държиш на мнението им, със сигурност ще гласуват за теб.
— Нещо друго?
— Не я щади Су Лин, използвай я до дупка и я накарай да направи същото със студентките — след като реши да остане в университета, тя е сред жените, които обират овациите в студентския град. Малцина отказват предложение от Харвардския университет.
— Хич не ми и напомняй — рече приятелят му. — Както гледам, си помислил за всичко. Има ли още нещо?
— Да, последните десетина дни от семестъра ще дойда да ти помогна, но на хартия няма да се водя в предизборния ти щаб.
— Защо?
— Защото Елиот ще тръгне да разправя наляво и надясно, че кампанията ти се води от човек, който следва не при вас, а в Йейлския университет и за капак е синче на банкер милионер. Не забравяй, че последния път щеше да победиш, ако не бяха мръсните номерца на Елиот. Бъди готов пак да ти подложи динена кора.
— Какво би могъл да направи?
— Ако можех да предвидя, щях да оглавявам предизборния щаб на Никсън.
— Как изглеждам? — попита Ани, която седеше на предната седалка на автомобила и пристягаше предпазния колан.
— Страхотно, миличка — отвърна Флечър, без дори да я поглежда.
— На друг ги разправяй тия! Изглеждам ужасно точно когато отиваме на такова важно гости.
— Сигурно ни е поканил на някоя от обичайните сбирки в дома му, на която ще дойдат десетина студенти.
— Съмнявам се — възрази жена му. — Поканата е написана на ръка и дори аз забелязах, че в нея се подчертава: „Постарайте се да дойдете на всяка цена, искам да ви запозная с един човек.“
— Е, сега ще разберем с кого — каза Флечър и спря очукания форд зад лимузина, обкръжена от десетина души охрана.
— Кой ли е пристигнал с нея? — пошушна Ани, докато мъжът й й помагаше да слезе от автомобила.
— Нямам представа, но…
— Радвам се да те видя, Флечър — възкликна професорът, който стоеше на входната врата. — Добре, че дойде — допълни той. „Би било много глупаво да не дойда“, помисли си младежът. — Добре дошли, госпожо Давънпорт, помня ви, помня ви, нали близо половин месец седях точно два реда зад вас в съдебната зала.
Ани се усмихна.
— Тогава бях малко по-слабичка.
— Но не и по-хубава — отбеляза Ейбрахамс. — Кога да го чакаме бебето?
— След десет седмици, уважаеми господине.
— Наричайте ме Карл — рече професорът. — Чувствам се много по-млад, когато първокурсничка от „Васар“ се обръща към мен на малко име. Освен това си е привилегия, която няма да окажа на съпруга ви
