поглед.
— А, Давънпорт! — възкликна Ейбрахамс и потупа пейката до себе си. — Сядай, де. Както гледам, искаш да ме питаш нещо. Казвай, дано успея да ти помогна.
Младежът седна до него.
— Исках само да попитам защо според вас съдебните заседатели се бавят толкова. Как да го тълкувам?
Професорът си погледна часовника.
— Малко над пет часа — отбеляза той. — Не, лично аз смятам, че не са се забавили много, все пак обсъждат престъпление, за което по закон се предвижда смъртно наказание. Съдебните заседатели обичат да показват, че са взели присърце процеса, освен ако, разбира се, случаят не е съвсем прост и ясен, а нашият не е такъв.
— А каква според вас ще бъде присъдата? — попита разтревожен Флечър.
— Човек никога не може да предвиди какво ще решат съдебните заседатели, Давънпорт: дванайсет подбрани наслуки души, които нямат почти нищо общо помежду си, макар че, мен ако питаш, с едно-две изключения ми се видяха свестни. Е, какъв е следващият ти въпрос?
— Не знам, господин професоре, какъв е следващият ми въпрос.
— Какво ще правиш, ако присъдата не е в твоя полза. — Ейбрахамс помълча-помълча и допълни: — Винаги трябва да си готов за такъв развой на събитията. — Флечър кимна. — Отговорът? Веднага искаш от съдията преразглеждане на присъдата. — Професорът откъсна един от жълтите листове в тефтера и го подаде на своя ученик. — Дано не ти се стори самонадеяно, но съм нахвърлял простичък отговор за всички възможни случаи.
— Включително за присъда, според която клиентката ми е виновна? — възкликна младежът.
— Излишно е да възприемаш толкова черногледо нещата, поне засега. Нека първо се спрем на възможността съдебните заседатели да не достигнат до решение. В средата на втория ред забелязах съдебен заседател, който не погледна нито веднъж обвиняемата, докато тя даваше показания. Но ми направи впечатление, че и ти си видял жената в края на първия ред: сведе очи, когато ти вдигна изгорената дясна ръка на госпожа Кърстен.
— Какво да правя, ако съдът не вземе решение?
— Нищо няма да правиш. Макар и да не е най-блестящият ум в юриспруденцията, съдията в апелативния съд е голям педант, освен това е честен човек и ще поиска от съдебните заседатели да одобрят присъдата с квалифицирано мнозинство.
— Което в нашия щат е десет на два гласа.
— Както и в още четирийсет и три други щата — напомни професорът.
— Но ако те пак не постигнат единодушие и не одобрят присъдата с квалифицирано мнозинство?
— Съдията няма да има друг избор, освен да разпусне съдебните заседатели и да се поинтересува дали главният прокурор ще поиска преразглеждане на делото. Още преди да си попитал, ще ти кажа, че не мога да предвидя как ще постъпи господин Стамп в този случай.
— Както гледам, сте си записали доста неща — отбеляза младежът и се взря в редовете, запълнени с четливия почерк на професора.
— Да, през следващия семестър смятам да включа случая в лекцията за разликата между предумишлено и непредумишлено убийство. За третокурсниците е, значи няма да се затрудниш.
— Дали не трябваше да приема предложението на главния прокурор да се споразумеем за три години затвор?
— Подозирам, че в близко бъдеще ще разберем отговора на този въпрос.
— Много ли грешки направих? — полюбопитства Флечър.
— Е, имаше грешчици — отвърна Ейбрахамс и разлисти бележника.
— Коя беше най-голямата?
— По мое мнение това, че не призова за свидетел лекар, който да опише най-подробно — нещо, което докторите си умират да правят — на какво се дължат синините и отоците по ръцете и краката на госпожа Кърстен. Съдебните заседатели обожават лекарите. Смятат ги за почтени хора, каквито те обикновено са. Но ако задаваш умело въпросите, и те като всички нас са склонни да преувеличават.
Флечър се почувства гузен, задето не се е възползвал от такова очевидно предимство, и съжали, че не се е вслушал в съвета на Ани и не е отишъл по-рано при професора.
— Но ти не се притеснявай, ще се наложи обвинението да преодолее още едно-две препятствия — съдията със сигурност ще приеме молбата ни за спиране на съдебното решение.
— Молбата ни ли? — възкликна младежът.
— Точно така, молбата ни — отвърна тихо професорът. — От доста години не съм се явявал пред съд и сигурно съм поизлязъл от форма, но все пак се надявам да ми разрешиш да ти помагам с този случай.
— Да бъдете мой юридически съветник ли? — не повярва Флечър.
— Да, Давънпорт — потвърди Ейбрахамс, — защото наистина ме убеди в едно: клиентката ти не бива да гние до гроб по затворите.
— Съдебното заседание започва — провикна се някой и гласът му проехтя в коридора.
— Успех, Давънпорт! — допълни професорът. — Още не сме чули решението, но знай, че за второкурсник се справи блестящо.
Вече наближаваха Кромуел и Нат усети, че Су Лин е все по-притеснена.
— Сигурен ли си, че майка ти ще одобри как съм се облякла? — попита тя и придърпа полата си.
Нат се извърна и погледна възхитен строгото жълто костюмче на младата жена, което само подчертаваше красивото й тяло.
— Ще одобри, ще одобри, къде ще ходи, а баща ми направо ще се прехласне по теб.
Су Лин го стисна по бедрото.
— А как ще се почувства, щом разбере, че съм корейка?
— Ще му напомня, че баща ти е ирландец — отвърна той. — При всички положения цял живот е работил с цифри, няма да му трябва много време, за да разбере колко си ни умна.
— Още можем да се върнем — простена Су Лин. — Хайде да отложим за другата неделя.
— Късно е — възрази младежът. — Пък и не ти ли е хрумвало, че и майка ми и баща ми се притесняват много? Постоянно им повтарям, че съм влюбен до уши в теб.
— Да де, но моята майка направо те боготвори.
— И моята ще боготвори теб.
Момичето мълча, докато Нат не обясни, че наближават предградията на Кромуел.
— Не знам какво да им кажа.
— Престани, Су Лин, няма да се явяваш на изпит.
— Как така няма да се явявам! Това си е точно изпит.
— Ето го и родния ми град! — вметна младежът и след като подкара по главната улица, се опита да се поуспокои. — Като малък си въобразявах, че това е огромен метрополис. Но да ти призная, мислех и Хартфорд за столица на света.
— Кога ще пристигнем? — попита младата жена. Той погледна през прозореца.
— След десетина минути. Но не очаквай палат, живеем в малка къща.
— А ние с майка ми живеем над химическото чистене — напомни Су Лин.
— Точно като Хари Труман — засмя се Нат.
— А виж той колко се издигна — отвърна момичето. Завиха по авеню Сидър.
— Нашата къща е третата вдясно.
— Не можем ли да пообиколим няколко пъти квартала? — примоли се Су Лин. — Нека помисля какво да кажа.
— А, не, никакви обиколки — отсече Нат. — Спомни си как се е държал на първата ви среща преподавателят по статистика в Харвардския университет.
— Да де, но аз не се омъжвам за сина му.
