Флечър си седна на мястото, но не се извърна назад към Ани от страх да не би Карл Ейбрахамс да забележи, че едвам сдържа избилите в очите му сълзи.
19.
— Здрасти, казвам се Нат Картрайт.
— Бре! Да не си онзи капитан Картрайт?
— Да, героят, избил сума ти виетнамци с голи ръце само защото е забравил да си вземе кламерите.
— Виж ти! — възкликна Су Лин, уж изпаднала в див възторг. — Значи не си онзи, който, макар и да е нямал разрешително за пилот, е прелетял с хеликоптера над гъмжащата от противници джунгла?
— А после е избил толкова много врагове, че са се отказали да ги броят, като междувременно е спасил и цял взвод, попаднал в засада.
— А сънародниците взели, че му повярвали, и когато той се прибрал в родината, го удостоили с орден, броили му цяла камара пари и му предложили сто девствени весталки.
— Дават ми на месец някакви си мижави четиристотин долара, а колкото до девствените весталки, никога през живота си не съм срещал такива.
— Е, сега вече срещна — усмихна се Су Лин.
— Предай й, ако обичаш, че ме включиха в отбора, който на лекоатлетическия турнир ще се състезава с Бостънския университет.
— Не се и съмнявам, че очакваш тя да стои заедно с другите прехласнати поклонници под дъжда и да гледа как креташ на опашката.
— Не, истината е, че някой трябва да ми почисти анцуга, а ми споменаха, че майка й държала ателие за химическо чистене. — Момичето се запревива от смях. — Разбира се, че искам да дойдеш в Бостън — рече Нат и я притисна до себе си.
— Вече съм си запазила място в автобуса на агитката.
— Ние с Том заминаваме предната вечер с кола, защо не дойдеш с нас?
— А къде ще спя?
— Една от многобройните му лели има къща в Бостън и е предложила да ни приюти всички за през нощта. — Су Лин се поколеба. — Доколкото подразбрах, имала девет спални и дори обособено крило, но ако и това не е достатъчно, бих могъл да преспя в багажника на колата.
Су Лин не отговори, защото точно тогава при тях дойде Марио — носеше им две чаши капучино.
— Страхотен приятел си, Марио — подхвана момичето, — благодаря ти, че си ми запазил обичайната маса — допълни то.
— Тук ли водиш всичките си мъже?
— Не, всеки път сменям заведението, така никой няма да разбере, че се славя като девственица весталка.
— Точно както никой не е разбрал, че се славиш и като пръв спец по компютрите.
Су Лин поруменя.
— Това пък откъде го научи?
— Как така откъде? Имам чувството, че в студентското градче знаят всички освен аз. Всъщност ми каза най-добрият ми приятел, следва в Йейлския университет.
— Канех се да ти кажа, но ти все не задаваш подходящите въпроси.
— Можеш да ми казваш и неща, за които не съм те питал, Су Лин.
— В такъв случай нека аз да те попитам дали случайно не знаеш, че и Харвардският университет, и Масачузетският технологичен институт ме канят да уча при тях информатика.
— Да, знам, не знам обаче какво си отговорила.
— Я ми кажи, капитане, може ли първо да те питам нещо? — рече момичето.
— Пак се опитваш да смениш темата, Су Лин.
— Да, опитвам се, Нат, понеже, за да ти отговоря, първо трябва да чуя твоя отговор.
— Е, хайде, от мен да мине, питай тогава!
Су Лин понаведе глава — правеше го винаги когато е притеснена.
— Как е възможно двама души, които са тъй различни, накрая да се харесат толкова много?
— Накрая да се влюбят — поправи я Нат. — Според мен искаш да кажеш това. Ако знаех, цветенце, отговора на този въпрос, щях да стана преподавател по философия, вместо да треперя какво ще ми пишат на изпитите.
— Ние в моята родина — рече Су Лин — говорим за любов само когато сме познавали някого дълги години.
— Ами тогава ти обещавам да не говоря дълги години за това — но при едно условие.
— Какво?
— В петък да дойдеш с нас в Бостън.
— Добре, но ако ми дадете телефонния номер на лелята на Том.
— Разбира се, че ще ти го дадем. За какво ти е?
— Мама ще иска да разговаря с нея.
Момичето вдигна десния си крак, пъхна го под масата и стъпи върху левия крак на Нат.
— Сега вече съм сигурен, че в твоята родина това има някакво по-особено значение.
— Да, така е. Означава, че искам да се разхождам с теб, но не сред тълпата.
Нат сложи десния си крак върху левия на Су Лин.
— А това какво означава?
— Че ще изпълниш молбата ми. — Тя се подвоуми. — Но аз не биваше да го правя първа, току-виж ме помислили за лека жена. — Нат веднага дръпна крака си и пак го сложи върху нейния. — Е, това вече е друго — усмихна се момичето.
— А какво става, след като сме се разходили, но не сред тълпата?
— Трябва да чакаш покана да пиеш чай със семейството ми.
— И колко ще чакам?
— Обикновено година. Така поне е прието.
— Не можем ли да поускорим нещата? — предложи Нат. — Какво ще кажеш за другата седмица?
— Добре тогава, ще получиш покана за неделя следобед. По традиция именно неделя е денят, когато един мъж се храни за пръв път с някоя жена под зорките погледи на семейството.
— Да де, но ние вече сме се хранили много пъти заедно.
— Знам, знам, ето защо трябва да дойдеш на чай, докато майка ми не е научила, иначе ще се откаже от мен и ще ме лиши от наследство.
— В такъв случай няма да пия никакъв чай — отсече Нат.
— Защо?
— Просто ще застана пред вас и ще те отвлека, когато майка ти те изхвърли — хем няма да ми се налага да чакам цели две години. — Нат сложи и двата си крака върху нейните, но тя веднага ги дръпна. — Какво обърках пак?
— Двата крака означават нещо съвсем различно.
— Какво? — попита младежът.
— Няма да ти кажа, но щом успя да разбереш какво означава в превод името ми, значи си достатъчно умен да схванеш значението и на двата крака и никога вече да не ги слагаш върху моите, освен ако…
В петък следобед Том откара Нат и Су Лин у леля си — госпожица Ръсел, която живееше в зелените предградия на Бостън. Тя очевидно беше говорила с майката на момичето, защото го настани в спалнята на централната стълбищна площадка, точно до своята, и прати Нат и Том чак в източното крило.
На другия ден след закуска Су Лин излезе — имаше уговорена среща с преподавателя по статистика в Харвардския университет, а Нат и Том се разходиха бавно по пътя, откъдето щяха да минат участниците в бягането на пресечен терен, нещо, което Нат правеше винаги когато му предстоеше да тича в непозната
