Беше права: отидоха на събранието на предизборния щаб броени мигове преди часовникът на кулата да отброи седем часа. Останалите вече бяха дошли и Том, който беше пристигнал за един ден от Йейл, им разказваше за опита си от изборите, проведени наскоро в неговия университет. Су Лин и Нат седнаха от двете страни на негласния шеф на предизборния щаб, който продължи инструктажа, сякаш изобщо не ги е забелязал.
— Никой не подви крак, не спря дори да си поеме дъх чак до шест часа и една минута, когато бе пусната и последната бюлетина. Предлагам кандидатът и Су Лин да стоят от седем и половина до осем и половина пред кафенето, а другите да отидат да закусят.
— Нима очакваш цял час да ги ядем тия буламачи? — възкликна Джо.
— Не, не очаквам да ядете нищо, Джо. Ще обикаляте, но само по един, от маса на маса и не забравяйте, че хората на Елиот вероятно ще правят същото, затова не си губете времето да агитирате и тях. Хайде да тръгваме.
Четиринайсетте младежи изхвърчаха от стаята, прекосиха на бегом моравата и оттам хлътнаха през летящата врата в кафенето, оставяйки Нат и Су Лин пред входа.
— Здравейте, аз съм Нат Картрайт, кандидатирал съм се за председател на студентския съвет, надявам се да ме подкрепите на изборите днес.
Двамата сънени студенти отвърнаха:
— Браво на теб, мой човек, гласовете на гейовете вече са твои.
— Здравей, аз съм Нат Картрайт, кандидатирал съм се за председател на студентския съвет, надявам се да ме подкрепиш…
— Знам кой си. Лесно ти е на теб с тия четиристотин допълнителни долара на месец. Я да те видим какво щеше да правиш, ако трябваше да изплащаш и студентски заем — гласеше отговорът на дръпнатия младеж.
— Здравей, аз съм Нат Картрайт, кандидатирал съм се за председател на студентския съвет…
— И аз няма да гласувам за теб — тросна се друг студент и изхвърча през летящата врата.
— Здравей, аз съм Нат Картрайт, кандидатирал съм се за…
— Извинявай, но съм от друг университет, не ми се налага да гласувам.
— Здравей, аз съм Нат Картрайт…
— Успех, ще гласувам за теб само заради гаджето ти, страхотно е.
— Здравей, аз съм Нат…
— А аз съм от предизборния щаб на Ралф Елиот, само как ще ти натрием носа!
— Здравей, аз съм…
След девет часа Нат се чудеше колко ли пъти е изрекъл това изречение и с колко души се е ръкувал. Единственото, в което беше сигурен, бе, че си е загубил гласа и че дланта му е изтръпнала. В шест часа и една минута се обърна към Том и каза:
— Здравей, аз съм Нат Картрайт и..!
— Я не се занасяй! — засмя се Том. — Аз пък съм председател на студентския съвет в Йейлския университет и единственото, което знам със сигурност, е, че ако не беше Ралф Елиот, сега щеше да вършиш моята работа.
— Какво да правя оттук нататък? — попита другото момче. — Съставил си ми програма, която завършва в шест часа, и нямам и понятие какво да предприема сега.
— Така е с всички кандидати — успокои го Том. — Ние тримата бихме могли да хапнем на спокойствие при Марио.
— А останалите от щаба? — намеси се Су Лин.
— Джо, Крис, Су и Тим са наблюдатели при преброяването на бюлетините в ректората, другите пък получават заслужена почивка. Преброяването започва в седем и ще отнеме най-малко час-два, затова казах на всички да дойдат тук в осем и половина.
— Тогава дай да хапнем — съгласи се Нат. — Прегладнял съм като вълк.
Марио отведе тримата на маса в ъгъла — обръщаше се към Нат с „господин председателю“. Докато отпиваха от напитките и се опитваха да се поотпуснат, съдържателят се появи отново с огромна купа спагети, залети със сос по болонски и щедро поръсени с пармезан. Нат току си боцкаше от спагетите, а те сякаш нямаха свършване. Том забеляза, че той е все по-притеснен и яде все по-малко.
— Какво ли прави сега Елиот? — попита Су Лин.
— Сигурно е завел всички от проклетия си щаб в „Макдоналдс“. Тъпчат се с хамбургери и пържени картофи и се правят, че им е страшно вкусно — отбеляза Том и отпи от домашното вино.
— Е, сега вече ако не друго, то поне не може да ни извърти някой мръсен номер — рече Нат.
— Не съм толкова сигурна — възрази Су Лин точно когато в заведението нахълта Джо Стайн.
— Защо ли е дошъл? — учуди се Том, след което се изправи и му махна.
Нат се усмихна на шефа на предизборния си щаб, той обаче не му отвърна със същото.
— Има проблем — обясни момчето. — Идвай веднага в ректората.
Флечър заснова напред-назад по коридора почти като баща си преди двайсетина години — госпожица Никъл му беше разказвала не веднъж и дваж за онази вечер. Сякаш гледаше отново и отново един и същ черно-бял филм със задължителния щастлив завършек. Не се отдалечаваше на повече от две-три крачки от родилното и чакаше някой — който и да е — да излезе оттам.
По едно време вратата се отвори и от помещението изтича медицинска сестра, която обаче се стрелна покрай младежа, без да казва и дума. Трябваше да минат още доста минути, докато накрая се появи и доктор Редпат. Махна маската от лицето си, не се усмихваше.
— Откараха жена ви в стаята — обясни той. — Чувства се добре. Изтощена е, но е добре. Ще я видите след малко.
— Ами детето?
— Синът ви е преместен в интензивното детско отделение. Елате да ви го покажа — подкани той, после докосна Флечър по лакътя и го поведе по коридора, за да спре при голям прозорец с огледално стъкло.
От другата страна имаше три кувьоза. Два вече бяха заети. Флечър загледа как слагат внимателно сина му в третия. Хилаво безпомощно мъничко същество, червено и сбръчкано. Медицинската сестра пъхна гумена тръбичка в носа му. После прикачи към гърдичките му сензор, който включи към монитора. Накрая прикрепи към китката на новороденото етикетче, на което пишеше „Давънпорт“. Екранът на монитора затрепка веднага и макар и да не разбираше много-много от медицина, Флечър видя, че пулсът на сина му е съвсем слаб. Извърна се притеснен към доктор Редпат.
— Има ли шанс да оживее?
— Родил се е десет седмици преждевременно, но ако успеем да поддържаме жизнените функции през нощта, има голяма вероятност детето да се спаси.
— Има ли шанс да оживее? — повтори настойчиво младежът.
— Няма правила, проценти, строго установени закони. Всяко дете е неповторимо, включително и вашият син — добави лекарят точно когато при тях дойде една от медицинските сестри.
— Сега вече, господин Давънпорт, можете да видите жена си, елате с мен — подкани тя.
Флечър благодари на доктор Редпат и слезе със сестрата по стълбите на долния етаж, където го отведоха в стаята на Ани. Тя се беше подпряла на няколко възглавници.
— Как е синът ни? — бяха първите й думи.
— Изглежда страхотно, госпожо Давънпорт, извадил е голям късмет да започне живота с такава изумителна майка.
— Не ми дават да го видя — простена тихо Ани, — а ми се ще да го притисна до себе си.
— Засега са го сложили в кувьоз — обясни внимателно Флечър, — но при него през цялото време има медицинска сестра.
— Струва ми се, че са минали години, откакто вечеряхме у професор Ейбрахамс.
— Да, напрегната вечер, увенчала се за теб с двойна победа — съгласи се Флечър. — Успя да обаеш старши съдружника на адвокатска кантора, където искам да постъпя на работа, а после да родиш и син.
