няколко километра от столицата, бяха изумени колко различен е начинът на живот в провинцията. След стотина километра се бяха върнали и стотина години назад във времето. Съвременните небостъргачи бързо бяха изместени от схлупени дървени къщурки, а шумотевицата и суетнята — от по-бавен и милостив ритъм.
Майката на Су Лин рядко й бе говорила за годините, които е прекарала в Корея, въпреки това младата жена знаеше в кое село се е родила и името на роднините си. Знаеше и че двама от вуйчовците й са загинали във войната, затова, когато пристигнаха в Кейпин с население от седем хиляди триста и трима жители — така поне пишеше в пътеводителя, — тя не се и надяваше да открие някого, който да помни майка й.
Започна издирването от кметството, където имаше регистър с имената на местните жители. Оказа се обаче, че от седемте хиляди души в селото близо хиляда имат същото презиме, както майка й: Пен. То бе написано и върху гишето на чиновничката, която ги обслужваше. Жената разказа на Су Лин как сестрата на баба й, вече прехвърлила деветдесетте, се кълняла, че знаела всички в рода, обясни и че стига Су Лин да искала, можела да й уреди да се срещне със старицата. Тя кимна, след което чиновничката й каза да дойдела отново малко по-късно.
Следобед Су Лин се върна, за да разбере, че Су Сей Пен я канела на другия ден на чай. Чиновничката в кметството се извини и чак тогава обясни любезно, че американският съпруг на момичето не е включен в поканата.
На следващия ден вечерта Су Лин се върна в хотелчето с лист хартия и щастлива усмивка.
— Бихме толкова път, колкото да ни кажат да сме се върнели в Сеул — обясни тя.
— Защо? — изненада се Нат.
— Просто е. Су Сей Пен си спомня, че майка ми е заминала да търси работа в столицата и повече не се е върнала. Но по-младата сестра на бабката — някоя си Кай Пай Пен, още живеела в Сеул, даде ми адреса й.
— Значи назад към столицата! — оповести мъжът й, след което звънна на рецепцията, за да предупреди, че се изнасят веднага.
Малко преди полунощ отново бяха в Сеул.
— Според мен е по-разумно да я посетя сама — обясни Су Лин на другия ден, докато закусваха. — Току-виж отказала да говори, ако разбере, че съм омъжена за американец.
— Както кажеш — съгласи се Нат. — Надявах се да отскоча до пазара в другия край на града, искам да купя нещо.
— Какво? — полюбопитства младата жена.
— Ще видиш.
Нат отиде с такси до квартал Кирай и цял ден се разхожда из най-големия открит пазар в света: безкрайни редици от сергии, отрупани с какво ли не, като се почне от часовници „Ролекс“ и култивирани перли, от чанти „Гучи“ и парфюми „Шанел“ и се стигне до дамски часовници „Картие“ и сърчица на „Тифани“. Не обръщаше внимание на възгласите: „Насам, насам, американецо, ела да ми видиш стоката, при мен е най на сметка“, понеже не беше сигурен дали изобщо нещо от стоката тук е оригинално.
Вечерта се прибра в хотела капнал от умора и накамарен с шест пазарски плика, пълни предимно с подаръци за жена му. Качи се с асансьора на третия етаж и влезе в стаята — надяваше се Су Лин да се е върнала от старицата. Тъкмо затвори вратата, и чу хлипове. Застина и нададе ухо. Звуците долитаха откъм спалнята.
Нат пусна пликовете на пода, прекоси хола и нахълта в спалнята. Су Лин се беше свила на кравай върху леглото и ридаеше ли, ридаеше. Той си свали обувките и сакото, легна До нея и я прегърна.
— Какво е станало, цветенце? — попита я, като я милваше нежно.
Тя не отговори. Нат я притисна още по-силно до себе си — знаеше, че ако поизчака, Су Лин сама ще му каже.
Навън се мръкна, неоновото улично осветление замига и той стана да дръпне пердетата. После седна до жена си и я хвана за ръката.
— Винаги ще те обичам — каза му тя, без да го поглежда в лицето.
— Аз също — увери я младежът и пак я притисна до себе си.
— Помниш ли, вечерта след като се оженихме, се зарекохме да нямаме тайни един от друг, затова трябва да ти кажа какво разбрах днес следобед.
Нат не я беше виждал толкова тъжна.
— Каквото и да си разбрала, ще те обичам все така силно — рече й, за да я поуспокои.
Су Лин притегли мъжа си до себе си и отпусна глава върху гърдите му, сякаш се страхуваше да го погледне в очите.
— Сутринта отидох в уречения час при сестрата на баба ми — подхвана младата жена. — Старицата помни добре майка ми и ми обясни защо тя е напуснала селото и е дошла при нея в Сеул.
Все така притисната до Нат, Су Лин му разказа от начало до край какво е научила от Кай Пай. После се дръпна и го погледна за пръв път в лицето.
— Е, вече знаеш истината. Още ли ме обичаш? — попита тя.
— Едва ли изобщо е възможно да те обичам повече. Представям си и каква смелост се иска, за да споделиш това с мен. — Известно време той мълча. — Сега връзката между нас ще стане още по-силна и никой няма да е в състояние да ни раздели.
— Едва ли е разумно да идвам с теб — рече Ани.
— Но ти ми носиш късмет, пък и…
— Пък и доктор Редпат изрично подчерта, че няма да е разумно.
Ще не ще, Флечър се примири, че ще отиде сам в Ню Йорк. Ани караше седмия месец на бременността и макар да нямаше усложнения, той предпочиташе да не спори с лекаря.
Много се радваше, че са го повикали на второ интервю, и се питаше колко ли от другите кандидати са отпаднали. Имаше чувството, че Карл Ейбрахамс знае, той обаче не беше от хората, които ще тръгнат да разгласяват тайни.
От гара „Пенсилвания“ Флечър отиде с такси на Петдесет и четвърта улица и пристигна пред огромното фоайе цели двайсет минути по-рано. Бяха го предупредили, че един от кандидатите закъснял веднъж с три минути и изобщо не го допуснали до интервю.
Качи се с асансьора на трийсет и шестия етаж и секретарката го прати в просторен кабинет, лъскав едва ли не колкото кабинета на старши съдружника. Флечър беше сам — запита се дали това е добро предзнаменование, малко преди девет обаче при него влезе и втори кандидат, който му се усмихна.
— Логан Фицджералд — представи се той и му протегна ръка. — Слушах ви на дискусията на първокурсниците в Йейлския университет. Словото ви за Виетнам беше блестящо, макар че не съм съгласен и с дума от онова, което казахте.
— И вие ли сте следвали в Йейл?
— Не, бях на гости на брат си. Завършил съм Принстънския университет. Е, и двамата знаем защо сме тук.
— Имате ли представа колко още ще се явят на интервю? — попита Флечър.
— Ако се съди от часовника, ние двамата май сме последните. Успех!
— Сигурен съм, че ми го желаете искрено — подсмихна се другият младеж.
Вратата се отвори и една жена, която, както помнеше Флечър, бе секретарка на господин Алегзандър, им каза:
— Елате с мен, господа.
— Благодаря ви, госпожо Таунзенд — отвърна той. Веднъж баща му му беше казал никога да не забравя името на секретарката, понеже тя в крайна сметка прекарвала с шефа си повече време дори от съпругата му. Двамата излязоха заедно с нея от стаята и Флечър се запита дали и Логан си умира от притеснение. От двете страни на коридора имаше тежки дъбови врати, на които със златни букви бяха написани имената на съдружниците. Кабинетът на Уилям Алегзандър беше в дъното, точно преди заседателната зала.
