Госпожа Таунзенд почука тихичко, отвори вратата и се дръпна, а хората вътре: двайсет и един мъже и три жени, станаха на крака и изръкопляскаха.
— Заповядайте, седнете — покани Бил Алегзандър младежите, след като отново се възцари тишина. — Нека пръв ви честитя, че получихте възможност да постъпите на работа в „Алегзандър, Дюпон и Бел“, но отсега да си знаете — колегите ще ви ръкопляскат отново така едва когато бъдете поканени за съдружници, а това ще стане най-малко след седем години. Сутринта ще се срещнете с някои от членовете на изпълнителния съвет, които ще отговорят на всичките ви въпроси. Ти, Флечър, ще работиш при Мат Кънлиф, завеждащ отдел „Наказателни дела“, а ти, Логан, си пряко подчинен на Греъм Симпсън, който оглавява отдел „Търговско право“. В дванайсет и половина отново ще се върнете — за обяд заедно със съдружниците.
След дългите разговори обядът им подейства доста разтоварващо: съдружниците престанаха да се държат като господин Хайд и отново станаха доктор Джекил, роли, които всеки ден изпълняваха с клиенти и противници.
— Доколкото разбрах, и двамата ще бъдете първенци на випуска — отбеляза Бил Алегзандър, след като им донесоха основното блюдо: супа и аперитиви нямаше, единствената напитка бе бутилираната вода. — И дано наистина е така, защото още не съм решил в кой отдел да ви сложа.
— А ако някой не успее да стане пръв в курса? — попита притеснен Флечър.
— Тогава първата година ще прекарате в секретариата — ще разнасяте призовките. — Известно време господин Алегзандър мълча. — При това пеш.
Никой не се засмя и Флечър не разбра дали говори сериозно. Старши съдружникът тъкмо се канеше да каже още нещо, когато пак се почука и при тях в помещението влезе секретарката.
— Търсят ви на трета линия, господин Алегзандър.
— Нали ви помолих, госпожо Таунзенд, да не ни прекъсвате?
— Спешно е, господине.
Бил Алегзандър вдигна слушалката на апарата в заседателната зала, заслуша напрегнато и смръщеното му лице грейна в усмивка.
— Ще му съобщя — обеща той и затвори. — Нека съм първият, който ти честити, Флечър! — възкликна старши съдружникът. Младежът се изненада, защото окончателните оценки щяха да излязат най-малко след седмица. — Вече си гордият баща на мъничко момиченце. Майката и дъщерята са добре. Още щом го видях онова момиче, разбрах, че е от жените, които ние в „Алегзандър, Дюпон и Бел“ ценим много.
24.
— Луси.
— Но защо да не е Рут или Марта?
— Можем да я кръстим и с трите имена — склони Флечър, — тъкмо ще зарадваме бабите, но ще я наричаме Луси.
Положи внимателно, с усмивка дъщеричката си обратно в кошчето.
— Мислил ли си къде ще живеем? — попита Ани. — Не искам Луси да расте в Ню Йорк.
— И аз не искам — съгласи се бащата и погъделичка невръстната си дъщеря под брадичката. — Разговарях с Мат Кънлиф. Той ми обясни, че когато е постъпил в адвокатската кантора, се е натъкнал на същия проблем.
— И какво ти препоръча?
— Насочи ме към три-четири малки градчета в Ню Джърси, от Централната гара са на по-малко от час път. Смятах следващия петък да отидем с колата и в събота и неделя да Потърсим местенце, което да ни хареса.
— Сигурно в началото ще живеем под наем — отбеляза жена му. — Поне докато не съберем малко пари, за да си купим жилище.
— Явно няма да се наложи, кантората предпочита да купим своя къща.
— Кантората хубаво предпочита, но ако не ни е по джоба?
— И това, изглежда, не е проблем — обясни Флечър, — от „Алегзандър, Дюпон и Бел“ ще ни отпуснат безлихвен заем.
— Много щедро — зарадва се Ани. — Но доколкото го познавам, Бил Алегзандър сто на сто има някакви задни подбуди.
— А, не се и съмнявам — потвърди мъжът й. — Така се обвързваш с кантората, а в „Алегзандър, Дюпон и Бел“ се гордеят много, че сред юридическите кантори в Ню Йорк имат най-малкото текучество. Става все по-очевидно, че след като са си направили труда да те изберат и да те обучат, както те си знаят, нямат намерение да те преотстъпват на конкуренцията.
— Все едно се обричаш до гроб — отбеляза Ани. Известно време мълча. — Споменавал ли си на господин Алегзандър, че имаш политически амбиции?
— Не, ако бях споменал, нямаше да ме допуснат и да припаря до кантората, пък и знае ли човек как ще се чувствам след две-три години?
— Лично аз знам — увери го жена му. — Знам как ще се чувстваш и след две, и след десет, и след двайсет години. По-щастлив си, когато участваш в надпревара, няма да забравя никога, че когато преизбраха татко в Сената, ти бе единственият човек, който се радваше повече и от него.
— Само да не те чуе отнякъде Мат Кънлиф! — усмихна се Флечър. — Можеш да бъдеш сигурна, че до десет минути ще научи и Бил Алегзандър и тогава тежко ми! В кантората не търпят хора, които не са отдадени изцяло на работата. Нали помниш какъв им е девизът: „В денонощието има двайсет и пет работни часа.“
Когато се събуди, Су Лин чу, че Нат разговаря в съседната стая по телефона. С кого ли? Беше съвсем рано. След миг мъжът й затвори и се върна при нея в спалнята.
— Ставай, цветенце, и стягай багажа! След по-малко от час трябва да изхвърчим оттук.
— Моля?…
— След по-малко от час.
Су Лин скочи от леглото и се втурна към банята.
— Капитан Картрайт, разрешено ли ми е да знам къде ще ме водиш? — изкрещя тя, за да надвика струята шуртяща вода.
— Веднъж да се качим на самолета, госпожо Картрайт, и ще разбереш.
— В каква посока? — попита пак тя веднага щом затвори кранчетата.
— Ще ти кажа чак след излитането на самолета.
— У дома ли се прибираме?
— Не — отвърна Нат, но не добави нищо повече.
След като се подсуши, Су Лин започна да умува какво да облече, а мъжът й отново вдигна телефона.
— За час едно момиче не може да направи нищо — възропта тя.
— Точно това и целях — подметна Нат, след като каза на администраторката да им поръча такси.
— Ох, да го вземат мътните! — извика Су Лин, вторачена в множеството подаръци. — Къде да ги сложа, а?
Нат остави слушалката върху вилката, отиде при дрешника и извади куфар, който жена му не беше виждала.
— Я, „Гучи“! — възкликна тя, изненадана от необичайното разточителство на мъжа си.
— А, не! Де се е чуло и видяло „Гучи“ за десет долара! Су Лин се засмя, а мъжът й пак вдигна телефона.
— Пратете пиколото и пригответе, ако обичате, сметката, след малко се изнасяме. — Той замълча, заслуша и после каза: — След десет минути.
Извърна се към жена си, която си закопчаваше шемизетата. Сети се как снощи тя най-после се е унесла, а той е решил да си тръгнат час по-скоро от Корея. Всеки миг, прекаран в града, само напомняше за…
На летището Нат се нареди на билетното гише и благодари на жената, че е откликнала толкова бързо на молбата му от сутринта. Докато предаваше багажа, Су Лин отиде да вземе закуска. Нат се качи с
