Нат беше най-младият от тримата във валутния отдел в „Морган“. Пряк началник му беше Стивън Гинсбърг, който беше на двайсет и осем, а другият му колега се казваше Ейдриън Кенрайт, току-що бе навършил двайсет и шест. Тримата управляваха фонд от над милион долара.
Валутните пазари отварят в Токио точно когато повечето благовъзпитани американци си лягат, и затварят в Лос Анжелис, когато слънцето вече е залязло над американския континент, затова в отдела винаги имаше дежурен, който да следи курсовете във всеки час от денонощието. Всъщност Стивън разреши Нат да отсъства от работа само веднъж — когато един следобед той отиде да види как Су Лин си получава докторската степен в Харвардския университет, но дори и тогава се наложи да си тръгне от тържеството: потърсиха го на пожар по телефона и трябваше да обяснява защо курсът на италианската лира пада.
— Нищо чудно следващата седмица по това време да имат комунистическо правителство — обясни Нат. — Минавайте на швейцарски франкове — допълни той. — Отървавайте се и от всички лири стерлинги и песети, защото и в двете държави управлението е ляво и именно там в скоро време ще се усети напрежение.
— А германските марки?
— Тях ги дръжте: докато я има Берлинската стена, тази валута ще си остане подценявана.
Макар че имаха много по-голям финансов опит и бяха готови да се трудят не по-малко усърдно, другите двама в отдела си признаваха, че благодарение на политическия си нюх Нат долавя накъде духа вятърът по-бързо от всеки, с когото — или срещу когото — са работили.
В деня когато всички продаваха доларите и се прехвърляха на лири стерлинги, Нат се възползва от голямото търсене й се освободи от стерлингите. В продължение на осем дни мнозина мислеха, че заради него банката вероятно е загубила цяло състояние, и колегите му го подминаваха в коридора, без да го поглеждат в очите. Месец по-късно седем други банки му предлагаха работа с много по-висока заплата. В края на годината Нат получи премия от осем хиляди долара и реши, че е крайно време да си потърси любовница.
Не каза на Су Лин за премията, още по-малко за любовницата — наскоро бяха вдигнали заплатата на жена му с деветдесет долара. Колкото до любовницата, беше хвърлил око на една жена, която подминаваше на улицата всеки ден, докато отиваше на работа. Когато вечер се връщаше в Сохо, тя пак си беше на витрината. Нат се заглеждаше все повече в жената, легнала във ваната, и накрая се престраши да попита колко струва.
— Шест хиляди и петстотин долара — уведоми го собственикът на галерията, — ще прощавате, но трябва да отбележа, че имате набито око: това не само е една прекрасна картина, но и ако я купите, вие ще направите много разумно вложение.
Нат бързо стигна до заключението, че галеристите са си най-обикновени търговци на коли втора употреба, издокарани в костюми на „Брукс Бръдърс“.
— Бонар е силно подценяван в сравнение със своите съвременници Реноар, Моне и Матис — продължи мъжът — и според мен в близко бъдеще цените му ще скочат.
Нат изобщо не се вълнуваше от цените на Бонар — все пак беше любовник, а не сводник.
Същия следобед другата му „любовница“ му се обади по телефона, за да предупреди, че отива в родилното. Той помоли да поизчакат в Хонконг.
— Защо? — попита притеснен Нат жена си.
— Защото ще раждам детето ти — отвърна тя.
— Но нали трябваше да се роди след месец?
— Явно никой не му го е казал — рече Су Лин.
— Тръгвам веднага, цветенце — заяви Нат и затвори другия телефон.
Когато вечерта се върна от родилното, се обади на майка си, за да й съобщи, че има внук.
— Каква чудесна новина! — възкликна тя. — Как ще го кръстите?
— Люк.
— А какво ще подариш по случая на Су Лин? Той се поколеба и рече:
— Жена във вана.
Минаха още два-три дена, докато двамата с галериста се спазарят за пет хиляди седемстотин и петдесет долара и малката картина на Бонар бъде пренесена от галерията в Сохо, върху стената в спалнята на жилището.
— Жената харесва ли ти? — попита Су Лин в деня, когато двамата с Люк се върнаха от родилното.
— Не, макар че по става за гушкане. Аз обаче предпочитам тънки жени.
Су Лин разглежда известно време подаръка си и накрая се произнесе:
— Великолепен е. Благодаря.
Нат се радваше много, че жена му оценява платното не по-малко от него. Добре и че тя не попита колко струва придобивката.
Онова, което по време на екскурзията на Нат и Том в Рим, Венеция и Флоренция се бе зародило като увлечение, бързо прерасна при Нат в пристрастеност, от която той не можеше да се отърве. Получеше ли премия, тръгваше да търси картини. Колкото и презрително да се отнасяше към продавачите на автомобили втора ръка, се оказа, че наистина има набито око, защото продължи да избира импресионисти, които още му бяха по джоба: Вюйар, Люс, Писаро, Камоан и Сисле, та да установи, че с времето стойността им расте точно както на финансовите инвестиции, които той избираше за клиентите си на Уолстрийт.
Су Лин с радост наблюдаваше как колекцията им става все по-голяма. Не се вълнуваше колко е платил мъжът й за своите любовници, още по-малко от стойността им като инвестиция вероятно защото когато на двайсет и пет години стана най-младият асистент в историята на Колумбийския университет, изкарваше за година по-малко, отколкото Нат — за една седмица.
Вече не бе нужно да му се напомня, че е цинично.
Флечър си спомняше добре случката.
Мат Кънлиф го беше пратил да занесе за подпис един документ в „Хигс и Дънлоп“.
— Обикновено възлагам такова нещо на секретарките — обясни той, — но господин Алегзандър се пазари за условията вече доста седмици, не искам онези да извъртят в последния момент някой номер и пак да не подпишат.
Флечър разчиташе да се върне най-много след половин час: единственото, което трябваше да направи, бе да вземе четири подписа. Когато обаче се появи отново в кантората след цели два часа и каза на шефа си, че документите не са подписани, Мат остави химикалката и зачака обяснение.
Отишъл в „Хигс и Дънлоп“ и го пратили да чака при секретарката, която казала, че съдружникът, който трябвало да подпише, още не се бил върнал от обедна почивка. Флечър се изненадал, защото тъкмо този съдружник — господин Хигс — бил насрочил срещата за един часа и младежът не бил обядвал само и само да не закъснее.
Докато седял в приемната, прочел отначало докрай договора и се запознал с условията. Двама съдружници решили да си поделят активите във фирмата, на единия трябвало да се плати обезщетение и тъкмо то било уговаряно дълго, докато се стигне до приемлива и за двете страни окончателна цифра.
В един и петнайсет Флечър погледнал секретарката, която притеснена му предложила второ кафе. Той й благодарил — в края на краищата жената нямала никаква вина, че съдружникът го кара да чака. Ала след като прочел за втори път документа и изпил трето кафе, младежът отсъдил, че господин Хигс или е грубиян,
