баща си с надеждата, че така ще изглежда по-голям.
— Искаш ли да закусиш? — попита майката, докато носачът редеше куфарите на горния рафт.
— Да, с удоволствие — отвърна Андрю и за пръв път от сутринта се поободри.
Друг униформен мъж ги отведе на една от масите във вагон-ресторанта. Докато оглеждаше листа с менюто, Андрю се запита дали майка му ще позволи да си хапне добре.
— Поръчай си каквото искаш — рече тя, сякаш прочела мислите му.
Андрю се усмихна на келнера.
— Две кюфтета, две яйца на очи, бекон и препечена филия. Не поръча само гъби от страх да не би сервитьорът да си помисли, че майка му го държи гладен.
— За вас, госпожо? — попита той, насочил вниманието си към другия край на масата.
— За мен само кафе и препечена филия хляб.
— Днес сигурно е първият учебен ден на момчето — възкликна мъжът.
Госпожа Давънпорт се усмихна и кимна.
„Откъде ли знае?“, учуди се Андрю.
Загълта припряно, не знаеше дали днес ще му дадат нещо за ядене. В правилника не пишеше нищо за храната, а дядо му бе споменал, че когато той е учил в „Хочкис“, са им давали ядене само по веднъж на ден. Майка му му напомни да оставя ножа и вилицата, докато се храни.
— Това не са ти самолетчета, не бива да стоят във въздуха повече от необходимото — рече му тя.
Малчуганът нямаше как да знае, че и майка му е не по-малко притеснена от него.
Ако покрай масата минеше момче в същата красива униформа, Андрю се извръщаше към прозореца с надеждата да не го забележи — само неговата беше съвсем нова. Майка му пиеше третото кафе, когато влакът навлезе в гарата.
— Пристигнахме — оповести тя, макар че Андрю го виждаше и без нея.
Продължи да седи и да гледа табелата, на която пишеше „Лейквил“. От влака наскачаха няколко момчета, които се спуснаха да се ръкуват и завикаха едно през друго:
— Здравей! Как прекара ваканцията? Радвам се да те видя. Накрая Андрю премести очи към майка си — прииска му се тя да изчезне яко дим. Заради нея всички щяха да разберат, че днес му е първият учебен ден.
Две високи момчета в сини сака с двуредно закопчаване и сиви панталони поведоха новаците към чакащия автобус. Андрю се замоли да не пускат в него родители.
— Как се казваш? — попита един от младежите в сините сака, когато той слезе от влака.
— Давънпорт, господин учителю — отвърна Андрю, извърнал очи нагоре.
Дали и той някога щеше да порасне толкова висок? Младежът се усмихна едва ли не дяволито.
— Не ме наричай „господин учителю“. Аз съм само възпитател, така се обръщаме към преподавателите.
Андрю сведе глава. Бе казал някакви си две-три думи, а бе станал за смях.
— Натовариха ли багажа ти в автобуса, Флечър? „Флечър ли? — учуди се момчето. — Ами да, казвам се Флечър-Андрю Давънпорт.“ Но не поправи младежа, да не би пак да обърка нещо.
— Да — каза му.
Божеството насочи вниманието си към майка му.
— Благодаря ви, госпожо Давънпорт — рече младежът и пак си погледна списъка. — Приятен път на връщане. Не се безпокойте за Флечър — добави той добродушно.
Андрю протегна ръка с надеждата да спре майка си и тя да не хукне да го прегръща. Защо ли тия майки не умееха да четат мисли! Потрепери, когато тя все пак го притисна до себе си. И досега не си даваше сметка колко й е тежко. Когато тя най-после го пусна, Андрю се завтече към момчетата, които се качваха на чакащия автобус. Забеляза хлапе, по-дребно и от него — седеше само и гледаше през прозореца. Веднага се настани до него.
— Казвам се Флечър — представи се той с името, предпочетено от божеството. — А ти?
— Джеймс — отвърна малчуганът, — но приятелите ми викат Джими.
— Нов ли си? — поинтересува се Флечър.
— Да — промълви другото дете — още не смееше да вдигне очи.
— Аз също.
Джими извади носна кърпа — уж да си избърше носа — и чак тогава се престраши да се извърне към новото си другарче.
— Откъде си? — попита го.
— От Фармингтън.
— Това къде е?
— Недалеч от Уест Хартфорд.
— Там работи татко — поясни другото момченце. — Държавен служител е. А твоят баща какъв е?
— Продава лекарства — отвърна Флечър.
— Падаш ли си по американския футбол? — полюбопитства Джими.
— Да — рече Флечър, но само защото знаеше, че от четири години отборът на „Хочкис“ е несменяем шампион — още нещо, което госпожица Никъл беше подчертала в правилника.
По-нататък разговорът се състоеше от несвързани въпроси, на които другото момче рядко знаеше отговорите. Странно начало за приятелство, продължило цял живот.
6.
— Изглеждаш страхотно! — възкликна Майкъл Картрайт, докато оглеждаше униформата му в огледалото в антрето. Оправи синята вратовръзка на сина си и махна едно косъмче от сакото му. — Наистина страхотно — повтори той.
Кадифените панталони за пет долара бяха единственото, за което Натаниъл можеше да мечтае, макар и баща му да го увери, че си стрували парите.
— Побързай, Сюзан, ще закъснеем — провикна се баща му и погледна към стълбищната площадка на горния етаж.
Вече бе натоварил куфара в багажника и беше изкарал автомобила пред къщата, когато Сюзан най- сетне се появи, за да пожелае на сина си успешен първи учебен ден. Притисна Натаниъл до себе си, а той с признателност си помисли, че наоколо няма никого от „Тафт“ — да види как го прегръщат. Дано майка му бе преглътнала разочарованието, че не е предпочел гимназия „Джеферсън“, защото и самият той вече имаше колебания. Така де, ако се беше записал в „Джеферсън“, всяка вечер щеше да се прибира у дома.
Седна до баща си отпред в автомобила и погледна часовника върху светлинното табло. Наближаваше седем.
— Хайде да тръгваме, татко — подкани момчето — притесняваше се до смърт да не закъснее за първия учебен ден и всички да го запомнят с лошо.
След като излязоха на магистралата, баща му подкара по бързото платно и дори превиши с пет-десет километра максимално допустимата скорост — надали толкова рано сутринта щяха да го спрат и да го глобят. Макар и Натаниъл да беше ходил за събеседването в „Тафт“, пак настръхна целият от ужас, когато баща му мина с очукания старичък автомобил през големия портал от ковано желязо и подкара бавно по алеята към училището, дълга километър и половина-два. Момчето забеляза с облекчение, че след тях има две-три коли, макар и да се съмняваше, че с тях пристигат нови ученици. Баща му излезе заедно с върволицата кадилаци и буици на паркинга и се поколеба дали има право да спира тук — все пак синът му беше нов ученик. Натаниъл изскочи като тапа от колата още преди баща му да е издърпал ръчната спирачка. После обаче се подвоуми. Дали да се присъедини към потока момчета, отправили се към залата на „Тафт“, или новите ученици трябва да се явят другаде?
Баща му тръгна без колебание с навалицата и спря чак когато някакъв снажен самоуверен младеж със списък в ръка сведе очи към Натаниъл и попита:
— Нов ли си?
Малчуганът мълчеше, затова отговори баща му:
— Да.
