Младежът продължи да гледа Натаниъл.
— Името? — попита той.
— Картрайт, господин учителю — отвърна момчето.
— А, да, сложили са те в класа на господин Хейскинс, значи си се представил добре. Най-силните започват при Хейскинс. — Натаниъл сведе глава, а баща му се подсмихна. — Отивай в залата — продължи с напътствията младежът — и сядай където си избереш на първите три реда отляво. Щом часовникът отброи девет часа, преставаш да говориш и мълчиш, докато директорът и другите учители не излязат от залата.
— А после? — поинтересува се Натаниъл и се помъчи да поприкрие, че трепери.
— После ще имате час на класния — отвърна младежът и насочи вниманието си към новия баща. — Не се притеснявайте за Нат, господин Картрайт. Приятен път на връщане, драги ми господине.
Точно тогава Натаниъл реши занапред да се представя като Нат, макар и да знаеше, че това няма да се хареса на майка му.
Влезе в залата и свел глава, забърза по дългата пътека между редовете с надеждата, че никой няма да го забележи. Видя в края на втория ред свободно място и седна на него. Погледна крадешком момченцето отляво — беше се хванало за главата. Дали се молеше, или бе по-ужасено и от него?
— Казвам се Нат — престраши се той и се представи.
— А аз Том — отвърна хлапакът, без да вдига глава.
— И сега какво?
— Не знам. Но и на мен ми се иска да разбера — отвърна Том точно когато часовникът отброи девет часа и всички замълчаха.
По пътеката между редовете в индийска нишка излязоха учителите. На Нат му направи впечатление, че учителки не се виждат. Майка му нямаше да одобри. Качиха се на сцената и насядаха по столовете — само два останаха празни. Учителите започнаха да си говорят тихичко, макар че учениците продължиха да мълчат.
— Какво чакаме? — изшушука Нат и след малко разбра какъв е отговорът на въпроса: всички, включително учителите на сцената, станаха прави.
Нат не посмя да се обърне, но чу как по пътеката вървят двама души. След миг покрай него мина училищният свещеник, следван от директора, отправиха се към празните столове. Всички продължиха да стоят прави, а свещеникът излезе напред и отслужи кратка служба, включваща Господнята молитва, накрая всички запяха Бойния химн на републиката.
Свещеникът се върна на мястото си и напред излезе директорът — Алегзандър Ингълфийлд. Поспря и огледа насъбралите се. Сетне вдигна ръце с дланите надолу и всички седнаха по местата си. Триста и осемдесет чифта очи се вторачиха в мъжа с ръст метър осемдесет и пет, с рунтави вежди и квадратна брадичка: беше толкова страховит, че Нат се надяваше да не го среща никога повече.
Директорът подгъна полите на дългата черна тога и дръпна реч, продължила четвърт час. Запозна възпитаниците с предългата история на училището и с научните и спортните му успехи. Погледна новите ученици и им напомни девиза на „Тафт“: „Non ut sibi ministretur sed ut ministret.“
— Какво означава това? — прошепна Том.
— „Не да ви служат, а да служите“ — отвърна също през шепот Нат.
Накрая директорът оповести, че има две неща, които възпитаниците на „Тафт“, известни още като Пандите, не бива да пропускат за нищо на света: изпит и среща по американски футбол с отбора на „Хочкис“, и сякаш за да не останат съмнения на кое отдава по-голямо значение, обеща половин ден ваканция в повече, ако тази година „Тафт“ бие „Хочкис“. Думите му веднага бяха посрещнати с бурни аплодисменти, макар и всички момчета от третия ред нататък да знаеха, че такова чудо не е ставало от четири години насам.
Когато ръкоплясканията утихнаха, директорът слезе от сцената, следван от свещеника и учителите. Залата пак бе огласена от врява: учениците от горните класове започнаха да излизат, а момчетата на първите три реда останаха по местата си, понеже не знаеха къде да отидат.
Деветдесет и петима малчугани чакаха да видят какво ще стане оттук нататък. Не им се наложи да седят дълго по местата си: пред тях спря възрастен учител, който всъщност бе само на петдесет и една години, но се стори на Нат много по-стар от баща му. Беше нисък и набит, с голо теме, обрамчено с венец бяла коса. Застана точно като директора и се хвана за ревера на туиденото сако.
— Казвам се Хейскинс — представи се той. — Класен съм на новите ученици — добави с крива усмивка. — Като начало ще ви запозная с училището, това ще продължи до първото междучасие в десет и половина. В единайсет започват часовете ви, първият ще бъде по американска история. — Нат се свъси, историята не му беше от любимите предмети. — После идва обядът. Но не се разсейвайте и не мислете за него — отсече със същата крива усмивка господин Хейскинс. Някои от момчетата се засмяха. — Това е една от традициите в „Тафт“ — увери ги учителят. — Онези от вас, които вървят по стъпките на бащите си, сигурно вече са предупредени.
Две-три от момчетата, сред които и Том, се усмихнаха.
Тръгнаха на обиколка, която господин Хейскинс нарече тур за овации, Нат не се отделяше и на крачка от Том: той очевидно вече знаеше всичко, което им обясняваше учителят. Не след дълго Нат научи, че не само бащата, но и дядото на новото му другарче са възпитаници на „Тафт“.
В края на обиколката, по време на която те видяха всичко, от езерото до лечебницата, двамата с Том вече бяха първи приятели. Когато след двайсетина минути влязоха в класната стая, съвсем естествено седнаха един до друг.
Часовникът отброи единайсет часа, в стаята се появи и господин Хейскинс. След него се шмугна едно момче. Стъпваше гордо и наперено и останалите малчугани го загледаха. Учителят също проследи с очи новия ученик, който седна на единствения празен чин.
— Как се казваш?
— Ралф Елиот.
— Докато си в „Тафт“, това е последният път, когато ми закъсняваш за час — тросна се Хейскинс. Помълча-помълча и добави: — Ясен ли бях, Елиот?
— Пределно ясен. — Момчето помисли и добави: — Господин учителю.
Хейскинс отново се извърна към другите ученици.
— Както ви предупредих, първият час е по американска история, което си е съвсем в реда на нещата, ако си спомним, че нашето училище е основано от брата на един бивш президент.
И най-недосетливите вече го бяха разбрали покрай портрета на Уилям X. Тафт в залата и статуята на брат му в квадратния двор на училището.
— Кой е първият президент на Съединените американски щати? — попита учителят.
Всички вдигнаха ръка. Господин Хейскинс кимна към момче на първия чин.
— Джордж Вашингтон, господин учителю.
— А вторият? — попита Хейскинс.
Този път ръка вдигнаха по-малко момчета и учителят посочи Том, който викна:
— Джон Адамс, господине.
— Правилно, а третият?
Само двама вдигнаха ръка: Нат и момчето, което беше закъсняло. Хейскинс посочи Нат.
— Томас Джеферсън, от 1800 до 1808 година.
Господин Хейскинс кимна, доволен, че ученикът знае и точната дата.
— А четвъртият?
— Джеймс Медисън, от 1809 до 1817 година — каза Елиот.
— А петият, Картрайт?
— Джеймс Мънроу, от 1817 до 1825 година.
— А шестият, Елиот?
— Джон Куинси Адамс, от 1825 до 1829 година.
— А седмият, Картрайт?
Нат се напъна да си спомни.
— Забравил съм, господине.
