Флечър притегли един от столовете и седна отстрани на леглото на тъст си. Пропусна общите приказки — сенаторът изглеждаше уморен.

— Мислих доста за онова, което смятам да ти кажа — подхвана Хари. — Обсъждал съм го единствено с Марта и тя е напълно съгласна с мен. Както твърде често през последните трийсетина години, и аз не съм много сигурен на кого хрумна по-напред: на мен или на нея. — Флечър се подсмихна. „Същото е и с Ани“, помисли си той и зачака сенаторът да продължи. — Обещах на Марта да не се кандидатирам повече. — Хари замълча. — Гледам, не възразяваш, значи по този въпрос споделяш мнението на жена ми и дъщеря ми.

— Ани предпочита да доживееш до преклонна възраст, вместо да издъхнеш, докато държиш реч в Сената, колкото и важна да е тя — натърти младежът. — Напълно съгласен съм с нея.

— Знам, Флечър, че са прави, но работата ще ми липсва страшно.

— И ти ще им липсваш — виждаш го от цветята и картичките, с които е задръстена стаята. До утре ще напълнят с букети и всички останали стаи и ще се видят принудени да ги изнасят в коридора и пред болницата.

Сенаторът не обърна внимание на комплимента — явно не искаше да го отклоняват от въпроса.

— Когато се роди Джими, хранех налудничавата надежда, че някой ден той ще заеме мястото ми и дори ще стигне до Вашингтон, където ще представлява в Конгреса нашия щат. Не след дълго обаче си дадох сметка, че това няма да се случи никога. Гордея се изключително много със сина си, ала той не става за политик.

— Затова пък се справи блестящо с моята предизборна кампания — без него нямаше да ме изберат за председател на ученическия, а после и на студентския съвет — напомни Флечър.

— Така си е — съгласи се Хари. — Но Джими е само двигател, не става за водач на машината. — Сенаторът отново помълча и допълни: — Преди дванайсетина години обаче, на мача по американски футбол между „Хочкис“ и „Тафт“ срещнах младеж, за когото веднага разбрах, че е орисан да бъде водач. Случайна среща, която няма да забравя до гроб.

— Аз също — рече Флечър.

— Годините минаваха, гледах как момчето се превръща в прекрасен млад мъж и сега съм горд, че той ми е зет и баща на моята внучка. Докато не съм станал прекалено сълзлив и един от двамата не е заспал, нека, Флечър, ти кажа защо помолих да останеш. — Зет му се засмя. — Съвсем скоро ще се наложи да съобщя, че няма да се кандидатирам отново за щатския Сенат. — Той надигна глава и се взря право в очите на Флечър. — Същевременно ми се ще да кажа колко горд съм да обявя, че зет ми Флечър Давънпорт се е съгласил да се кандидатира вместо мен.

28.

На Нат не му беше нужна половин година, за да установи защо от близо десетилетие печалбата на банка „Ръсел“ не се е увеличила и с цент. В нея се пренебрегваха почти всички правила на съвременното банково дело. В „Ръсел“ и досега живееха в епохата на дебелите счетоводни книги, на дребните лични влогове и на искреното убеждение, че компютрите грешат по-често от човека, ето защо банката само ще си изгуби времето и парите да работи с тях. Нат ходеше по три-четири пъти на ден в кабинета на господин Ръсел, колкото да открие, че следобед е направено точно обратното на онова, за което са се разбрали сутринта. Това обикновено се случваше, ако час по-късно някой от дългогодишните служители си тръгнеше от същия кабинет с усмивка на лицето. На Том обикновено му се падаше задачата да заглажда положението — ако не беше той, за да обясни на баща си защо промените са наложителни, вероятно нямаше да има доклад, който да бъде представен в края на шестте месеца.

Вечер Нат се прибираше най-често капнал от умора, а понякога и вбесен. Предупреди Су Лин, че нищо чудно и да избухне скандал, когато накрая представи доклада. Не беше сигурен и че ще остане заместник- директор на банката, ако председателят на управителния съвет отхвърли почти всички промени, които той предлагаше. Су Лин не възропта, макар че току-що беше наела за тримата нова къща, бе успяла да продаде жилището в Ню Йорк, бе намерила забавачка за Люк и всеки момент очакваше да бъде назначена за преподавателка по статистика в Университета на щат Кънектикът. Изобщо не й се връщаше в Ню Йорк.

Междувременно бе обяснила на Нат кои компютри е най-изгодно да закупи банката, бе помогнала при инсталирането им и бе организирала вечерен курс за служителите, които смятаха, че могат да научат нещо повече от това как да включват машините. Ала най-големият проблем, пред който бе изправен Нат, беше раздутият щат. Вече бе обяснил на председателя на управителния съвет, че в „Ръсел“ работят седемдесет и един души, докато в „Бенет“, единствената друга независима банка в града, предлагаща същите услуги, служителите са едва трийсет и деветима. Бе написал и отделен доклад за последиците от този раздут щат, където беше предложил някои от служителите да бъдат пенсионирани преждевременно, което през следващите три години щеше Да намали печалбата, затова пък в крайна сметка щеше да се отрази много благотворно. Точно по този въпрос нямаше намерение да прави никакви отстъпки. Веднъж, докато вечеряха заедно с Том и Су Лин, обясни, че ако почакат още две-три години господин Ръсел да се пенсионира и чак тогава направят съкращенията, нищо чудно всички да се влеят в редиците на безработните.

След като прочете доклада на Нат, господин Ръсел насрочи за петък в шест вечерта заседание. Нат и Том влязоха в кабинета на председателя на управителния съвет и го завариха да пише нещо. Той вдигна очи.

— Съжалявам, но не мога да приема препоръките ви — отсече господин Ръсел още преди двамата заместник-директори да са седнали. — Не желая да уволнявам никого, с някои от тези хора се познавам и работя вече трийсетина години. — Нат се опита да се усмихне при мисълта, че май ще го уволнят втори път само за половин година — дали Джейсън от банка „Чейс Манхатън“ още му пазеше мястото? — Затова стигнах до заключението — продължи председателят на управителния съвет, — че ако смятаме да въвеждаме това тук… — Той положи длани върху доклада, сякаш му даваше благословията си. — Та ако смятаме да го въвеждаме, аз трябва да напусна.

Господин Ръсел сложи подписа си под молбата за напускане, която тъкмо беше написал, и я връчи на сина си.

В шест и дванайсет минути същата вечер Бил Ръсел излезе от кабинета си и никога повече не стъпи в банката.

* * *

— Имате ли подготовка за политик?

Флечър погледна от сцената към неколцината журналисти, насядали пред него. Хари се усмихна. Това бе един от седемнайсетте въпроси и отговори, които бяха подготвили предната вечер.

— Нямам голям опит — призна си Флечър — както се надяваше, обезоръжаващо, — но съм роден, израсъл съм и съм получил образованието си в Кънектикът, преди да отида в Ню Йорк, където постъпих на работа в една от най-уважаваните в страната адвокатски кантори. Върнах се в родния край, за да използвам уменията си за благото на своите съграждани от Хартфорд.

— Не смятате ли, че на двайсет и шест години сте твърде млад, за да ни учите как да живеем? — провикна се от втория ред млада жена.

— И аз влязох в политиката на същата възраст — намеси се Хари, — а баща ви не възрази.

Един-двама от по-възрастните журналисти се усмихнаха, ала младата дама явно нямаше намерение да се дава току-така.

— По онова време обаче вие, сенаторе, току-що сте се били завърнали от световна война и сте имали тригодишен опит като офицер, сражавал се на фронта, ето защо разрешете да попитам, господин Давънпорт, в разгара на войната във Виетнам вие изгорихте ли повиквателната си?

— Не, не съм я горил — отвърна Флечър — просто защото не съм я получавал, но ако ми я бяха пратили, щях с огромно желание да отида и да се сражавам.

— Можете ли да го докажете? — не мирясваше журналистката.

— Не, не мога — отговори младежът, — но ако прочетете словото ми от дебатите на първокурсниците в Йейлския университет, няма да имате никакви съмнения за становището ми по въпроса.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×