— Ако ви изберат, тъст ви ли ще дърпа конците? — попита друг журналист.
Хари се извърна и видя, че въпросът е подразнил Флечър.
— По-спокойно — пошушна му той. — Върши си човекът работата. Не се отклонявай от отговора, който сме подготвили.
— Ако имам щастието да ме изберат — рече Флечър, — би било неразумно да не се възползвам от неизчерпаемия опит на сенатор Гейтс — ще престана да се вслушвам в мнението му само ако съм убеден, че той вече няма на какво да ме научи.
— Какво мислите за поправката „Кендрик“ към закона за бюджета, който сега се обсъжда в Сената?
Топката долетя от ляво. Отговорът не бе сред седемнайсетте, които Флечър бе подготвил с тъст си.
— Не е ли малко грубичко, Робин? — намеси се сенаторът. — Все пак Флечър…
— Ако ме питате за алинеята, посветена на хората от третата възраст, според мен тази поправка дискриминира пенсионерите, които получават твърдо установен доход. Рано или късно всички ще излезем в пенсия. Единственото, което помня от писанията на Конфуций, е, че напредничаво е общество, което образова младите и се грижи за старите. Ако бъда избран, ще гласувам против поправката „Кендрик“, когато тя бъде внесена в Сената. Лошите закони се приемат бързо, но после могат да минат години, докато бъдат отменени. Ще гласувам само за проектозакон, за който съм убеден, че наистина може да бъде приложен в живота.
Хари се облегна на стола.
— Има ли още въпроси? — попита той.
— В автобиографията си, господин Давънпорт, която, защо да си кривя душата, ми направи силно впечатление, твърдите, че сте напуснали „Алегзандър, Дюпон и Бел“, за да се кандидатирате на изборите.
— Точно така — потвърди Флечър.
— А дали един ваш колега, господин Логан Фицджералд, е напуснал горе-долу по същото време?
— Да.
— Това има ли някаква връзка с вашето напускане?
— Никаква — отсече твърдо младежът.
— За какво намеквате? — не се стърпя Хари.
— За нищо. Кореспондентите ни в Ню Йорк просто ми се обадиха и помолиха да попитам — отвърна журналистът.
— Не се и съмнявам, че черпят сведенията си от неназован източник — натърти сенаторът.
— Нямам право да разкривам източниците си — рече мъжът, като се опитваше да не се подсмихва.
— В случай че колегите в Ню Йорк не са ви казали кой е този източник, веднага след пресконференцията съм готов да ви съобщя името му — тросна се Флечър.
— Е, мисля, че въпросът е изчерпан — оповести Хари, да не би някой да задълбае по темата. — Благодаря за присъствието ви. По време на предизборната кампания ще можете да се срещате с кандидата на редовните седмични пресконференции — дори аз не съм ви отделял такова внимание.
— Издъних се — завайка се Флечър, след като слязоха от сцената. — Трябва да се науча да си сдържам нервите.
— Справи се много добре, момчето ми — успокои го Хари, — след като приключа с тия копелдаци, единственото, което те ще помнят от тазсутрешната пресконференция, ще бъде отговорът ти за поправката „Кендрик“ към закона за бюджета. Всъщност журналистите са най-малкото зло. — Хари замълча, настана зловеща тишина. — Истинската битка ще започне, след като разберем кого са издигнали републиканците.
29.
— Какво знаеш за нея? — попита Флечър, докато вървяха по улицата.
Хари знаеше кажи-речи всичко за Барбара Хънтър, тъй като на последните и предпоследните избори именно тя му беше противница, а в годините между изборите непрекъснато му създаваше главоболия.
— На четирийсет и осем години е, родена е в Хартфорд в семейство на фермер, завършила е средно образование тук, после е следвала в Университета на щат Кънектикът, омъжила се е за преуспял шеф на рекламна агенция, има три деца, които живеят в щата, и сега е член на щатския Конгрес.
— Някакви недостатъци? — попита Флечър.
— Да. Пълна въздържателка и вегетарианка е, ще ти се наложи да обиколиш всички кръчми и месарници в избирателния район. И като всеки друг, който цял живот е участвал в местната политика, си е създала доста врагове. Едвам се е преборила именно тя да бъде издигната за трети път от републиканците и можеш да бъдеш сигурен, че доста от активистите в партията не я искат. Но най-важното е, че на два пъти е губила изборите, значи можем да я обрисуваме като несретница.
Хари и Флечър влязоха в седалището на местната организация на Демократическата партия, намиращо се на Парк Стрийт, и видяха, че витрината е облепена с плакати и снимки на кандидата, нещо, с което Флечър още не беше свикнал. „Мъжът, който ще свърши работа.“ Не се беше замислял за текста върху плаката, докато медиините експерти не му обясниха колко било хубаво, че в него присъствали думите „мъж“ и „работа“ — все пак негова противница беше жена републиканка. Допълниха, че действало на подсъзнанието.
Хари се качи по стълбите на първия етаж, където беше заседателната зала, влезе в нея и седна на челно място. Флечър се прозина, макар че агитираше за себе си от има-няма седем дни — оставаха още цели двайсет и шест. „Грешките, които допускаш днес, утре сутринта ще бъдат история, до вечерните новини победите ти ще бъдат забравени. Не се вживявай много“, ето какво постоянно го съветваше Хари.
Флечър огледа насъбралите се: и професионалисти, и калени в битките активисти любители. Хари вече не беше техният кандидат, но го бяха убедили да оглави предизборния щаб. Това бе единствената отстъпка, на която Марта бе склонила, тя обаче бе предупредила Флечър да прати мъжа й у дома и при най-малките признаци на умора. От ден на ден ставаше все по-трудно да се спазват напътствията на Марта, защото именно Хари определяше темпото.
— Нещо ново или унищожително? — попита той и огледа хората от предизборния щаб, двама-трима от които имаха своя принос за всичките му седем победи на изборите.
Последния път той бе надделял над Барбара Хънтър с близо пет хиляди гласа, сега обаче проучванията на общественото мнение показваха, че двамата кандидати се ползват с почти еднаква подкрепа — тепърва предстоеше да видят колко от тези пет хиляди души са гласували за човека, а не за партията.
— Да — обади се някой от другия край на залата.
Хари се усмихна на Дан Мейсън, помагал му в шест от общо седемте предизборни кампании. В началото само бе преписвал речите, сега вече отговаряше за средствата за масово осведомяване и за връзките с обществеността.
— Имаш думата, Дан.
— Барбара Хънтър току-що направи изявление за медиите — кани Флечър на дебати. Лично аз бих я пратил по дяволите и бих й заявил право в очите, че така постъпва само отчаян човек, който знае, че ще загуби. Ти правеше точно това.
Известно време Хари не каза нищо.
— Така е, Дан, правех това — рече накрая, — но само защото бях сенатор и се отнасях с Хънтър като с новачка. Във всеки случай нямаше какво да печеля от дебати, сега обаче положението е друго: издигаме непознат кандидат, ето защо според мен трябва да обсъдим по-задълбочено нещата и чак тогава да взимаме решение. Какви са преимуществата и недостатъците? Някакви мнения? — подкани той.
Всички заговориха в един глас.
— Така човек става по-известен.
— Така Хънтър ще се озове в светлината на прожекторите.
— Всички ще се убедят, че нашият кандидат е много добър в дебатите и тъй като той е съвсем млад, ще бъдат приятно изненадани.
— Барбара Хънтър познава местните проблеми — нищо чудно ние да изглеждаме неопитни и
