съществено!
Този изблик ме застави да млъкна. Все пак се усетих спокоен. Аахз определено си беше Аахз.
— През цялото си чиракуване при Гаркин и дори когато те видях за първи път, ти, Скийв, не искаше да ставаш магьосник. Искаше да бъдеш крадец. За да те накарам да събереш силата си за урок, трябваше да ти изтъквам колко много можеш да спечелиш от изучаването на нашата професия…
Аз си траех. Дълго време не обелих нито дума. Нямаше какво да кажа. Прав беше — и в спомените си, и в тяхното тълкуване.
— Е — продължи моят наставник, — магията има още една страна. Съществува и отговорност… отговорност към твоите събратя по умения и, което е по-важно, към самото изкуство. Макар съдбата да ни е дала съперници (а вероятно ще даде доста повече, ако доживеем дотам) и макар че може да се борим с тях или да ги побеждаваме, за да спечелим някоя служба, всички ние сме свързани от обща кауза. Всеки чародеец е длъжен да усъвършенства своя занаят, да следи той да се използва по почтен и създаващ добро име начин. Колкото по-голям е магьосникът, толкова по-голямо е и чувството му за дълг.
— М-м… какви допирни точки има това с настоящото ни положение? — подтикнах го аз.
Демонът започна да подбира думите си съвсем внимателно:
— Тука е поставено на карта нещо огромно, момче. Чу го и от Злабрадва, и от канцлера Гримбъл. Още по-важно е, че го чу от хората, когато разговаряхме със селяните. Родрик е заложил цялото си кралство на способността на магическото изкуство да върши работа. Е, никой друг освен един чародей не може да каже доколко разумна или фантазьорска ще излезе дадена задача. Ако се провалим, всичкото, което профаните ще видят, е, че нашата професия се е провалила, и те никога повече няма да й повярват. Ето защо не бива да се отклоним от тази мисия. Тук ние представляваме самата магия… и ще трябва да дадем най-доброто от себе си.
Поразсъждавах над словото му.
— Но какво можем да сторим против
— Да ти кажа честно — отново въздъхна Аахз, — наистина не знам. Надявам се, че нещо би ни хрумнало, когато видим срещу кого именно сме изправени.
После дълго време седяхме мълчаливи, всеки потънал в собствените си мисли за мисията и за това кое точно е поставено на карта.
ГЛАВА ДЕСЕТА:
Ако войските на противника са били добре проучени и преценени, човек няма защо да се страхува от численото им превъзходство.
Сетната ми трошка надежда бе смазана, когато видяхме армията. Оказа се, че сведенията за големината й не са били преувеличени; по-скоро те не бяха успели да предадат цялото поразяващо впечатление от нейната мощ.
Нашата разузнавателна мисия ни бе отвела оттатък северната граница на Посилтум на неколкодневно пътуване във вътрешността на неговия съсед. Името на това кралство няма никакво значение. Ако все още не го смятаха за част от връхлитащата сила, то щеше да стане веднага щом новината се разпространи.
Не бяхме сигурни дали замалко сме пропуснали последната битка, или кралството просто се е предало. Както и да е, липсваха свидетелства за каквито и да било отряди от защитници, а забелязвахме само внушителни лагери на имперските войски, разположени горе-долу по права линия, която се губеше и в двете посоки зад хоризонта.
За щастие в момента армията не се придвижваше, което значително улесняваше деликатната ни задача. Наоколо през равни интервали бяха пръснати постове, но тъй като разстоянието от тях до становете не бе голямо, ние тръгнахме покрай фронта, без да се приближаваме много, и по тоя начин запазихме инкогнито.
Във въздуха пееха птици, небето се синееше досущ тюркоаз.
Редовно пропълзявахме по-близо до поредния лагер или пък се изкатервахме на някое дърво, за да увеличим своя обзор. Аахз изглеждаше напълно потънал в собствените си мисли както когато наистина проучвахме войските, така и докато пътувахме към нови места. Понеже не можех да измъкна от него нищо повече от случайно изръмжаване или отделна сричка, заех се сам да събирам наблюдения.
Бойците бяха облечени почти еднакво. Стандартната им екипировка като че включваше кожен шлем и нагръдник, дълга до коленете туника от груб плат, сандали, меч, две метателни копия и широк правоъгълен щит. Очевидно не възнамеряваха да тръгнат скоро, защото бяха разпънали палатки и прекарваха по- голямата част от времето си в наточване на оръжията, поправки по бронята, ядене или просто се шляеха наоколо. От дъжд на вятър се появяваше някой опакован в метал войник, вероятно офицер, и започваше да крещи на останалите, при което те апатично се строяваха, заемайки се да правят упражнения. Упражненията им обикновено се прекратяваха в мига, в който началството се скриеше от погледа.
Тук-таме стърчаха обсадни машини, конструирани така, че да хвърлят тежки камъни или копия на значително разстояние, макар че тъй и не ги видяхме в действие. Комай единственото оборудване, използвано що-годе редовно, бяха сигналните кули. Във всеки лагер имаше по една — разнебитени съоръжения от привързани пръти, които се издигаха на двадесетина стъпки във въздуха и бяха увенчани с малка квадратна платформа. По няколко пъти на ден самотен боец се изкатерваше на съответната конструкция и всички започваха да си сигнализират взаимно със знаменца или вимпели. Кулите служеха и като простори за сушене на дрехи, така че периодично биваха обкичвани със съхнещи туники.
Общо взето, съществуването им ми се струваше невероятно скучно. Всъщност по моя преценка едничкото нещо, което е по-тъпо от това да бъдеш войник на Империята, е да прекарваш времето си в наблюдаване на войниците на Империята!
Споделих впечатленията си с Аахз, докато лежахме по корем върху тревисто хълмче, взирайки се в поредния лагер.
— Прав си, момче — съгласи се разсеяно той. — Да си солдат е бая досадна работа.
— Ами ние? — опитах аз, обзет от желание да го накарам да говори още. — Това, дето го вършим, не е особено вълнуващо, не смяташ ли?
За пръв път през последната седмица демонът спря поглед върху ми.
— Искаш вълнения? Виж сега, Скийв. Защо просто не измаршируваш там долу и не помолиш дежурния офицер да ти обясни накратко как действа тяхната армия? Бас държа, че така ще ти се поразнообрази животът.
— Не съм се отегчил
— Тогава к’во ще речеш, ако си затраеш малко и ме оставиш да работя, както аз си знам? — Аахз се подхили и пак се зае със своите проучвания.
— Както си знаеш ли? И какъв точно резултат се опитваме да постигнем?
Моят наставник изпухтя.
— Разузнаваме врага — поясни той търпеливо. — Достатъчно неща са срещу нас в тая кампания, та да се впуснем в нея, без да сме се информирали.
— Е, колко още информация ни трябва? — възроптах аз. — Този лагер с нищо не се отличава от последните пет, които огледахме.
— Защото не си обучен къде да гледаш — сгълча ме Аахз. — Какво разбра досега за противника?
Не бях подготвен за подобен въпрос, но криво-ляво се справих с предизвикателството.
— Ммм… много са… добре въоръжени… ъ-ъ… и имат катапулти…
Тук люспестият ме подигра:
— Това ли е всичко? Блестящо! Двамата със Злабрадва ще образувате страхотен екип тактици.
— Хубаво де, в такъв случай ме научи! — изстрелях мигом. — А ти пък какво разбра?
— Можеш да прекараш години наред в опити да усвоиш военната теория, без дори да одраскаш и
