— Сега, момче, престани да се правиш на шут и слушай.
Моят ментор отново бе на крака и съвсем делови.
— Тук за известно време ще се разделим. Ще проявиш търпение, докато аз се спазаря с наемниците.
— Ама, Аахз — измяуках, — не мога ли…
— Не, не можеш! — отсече той. — Оная банда, която търся, е съставена все от умници. Трябва ни само един от твоите тъпи въпроси насред преговорите и те ще вдигнат три пъти цената си.
— Но… — започнах без особена увереност.
— Ти ще чакаш тука — заповяда демонът. — Повтарям, ще
— Аахз, аз мога да остана със Скийв — предложи услугите си девойката.
— Добре, госпожице. И гледай да не се напъха в някоя каша, става ли?
С тези думи той се обърна и изчезна в тълпата. Всъщност не бях много разочарован. Искам да кажа, че с удоволствие бих отишъл с него, ала с още по-голямо удоволствие бих прекарал известно време със зеленокосото момиче… разбира се, ако насред Пазара на Дева можеш да смяташ, че си насаме с някого.
— Е, Танда? — рекох аз, като пуснах най-сияйната си усмивка.
— После, хубавецо — живо отвърна тя. — Точно сега се налага да изпълня пет-шест поръчки.
— Поръчки? — примигах на парцали.
— Аха… Аахз е страхотен с живата сила, но аз не бих се отказала да имам няколко допълнителни трика в ръкава си, в случай че събитията загрубеят. Ще намина към сектора за специални ефекти да видя с какво разполагат.
— Хубаво — измърках. — Хайде да вървим.
Красавицата обаче поклати глава.
— Е, ти оставаш тук. Мисля, че с това ще се справя по-добре сама. Тези местенца, които искам да посетя, не са пригодени за цивилизовани купувачи. Двамата с дракона ще ме изчакате малко.
Опитах се да възразя:
— Но нали ти трябваше да ме пазиш да не се забъркам в някоя каша?
— Точно затуй не те взимам с мен — усмихна се сладко Тананда. — Сега имаш ли нещо като оръжие?
— Ами… — поколебах се — в дисагите на Глийп се намира нещо като меч.
— Чудесно! Извади го и го препаши. Той ще държи сганта на разстояние. После… м-м-м… ме чакай ей там!
И тя посочи някакво необичайно на външен вид каменно здание с олющен надпис отпред.
— Какво е това? — аз се взрях подозрително в него.
— Гостилница „Златният полумесец“ — бе отговорът. — Прилича на ресторант. Влезни да хапнеш. Храната не е вкусна, но донякъде е смилаема.
Няколко секунди оглеждах сградата.
— Всъщност — реших се най-накрая — струва ми се, че бих предпочел…
И тук нейде открих, че приказвам на себе си. Танда беше изчезнала без следа.
За втори път в живота си бях останал сам на Пазара на Дева.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА:
На ви саламурата, на ви и марулята.
Колкото и завладяваща гледка да е Пазарът, да го съзерцаваш сам си е доста страшничко. Тъй като бях особено податлив на шубето, реших да последвам съвета на Танда и влязох в гостилницата.
Първо обаче предприех някои предпазни мерки: привързах Глийп към коневръза отпред и разопаковах меча. Всъщност двамата с первекта имахме един приличен меч. За зла участ в момента го носеше Аахз. Следователно за мен оставаше старата калъчка на Гаркин — хладно оръжие, вземано на подбив както от демони, така и от ловци на демони. Все пак усещането на тежестта му върху моя хълбок ми действаше успокояващо, макар вероятно да би било още по-успокояващо, ако знаех поне мъничко как да си служа с него. Ама че късмет — уроците ми с Аахз до ден днешен не включваха владеенето на боя с разни остриета. Можех само да се надявам, че за случайния наблюдател няма да е съвсем очевидно, дето за сефте нося меч.
Поспрях на прага и огледах вътрешността на заведението. Колкото и да не бях привикнал към разкошна обстановка, мигом осъзнах: тая тук не е такава. Бас държа, че не грешах.
Един от малкото съвети, дадени от баща ми, преди да избягам от къщи, бе да не се доверявам на никоя закусвалня или ресторант, които изглеждат прекалено опрятни. Той твърдеше, че колкото е по-чисто дадено място, толкова по-съмнителни ще са качеството и произходът на храната. Ако бе прав дори отчасти, тази гостилница трябваше да бъде долнопробна донемайкъде. Тя не бе просто чиста, тя блестеше.
Нямам предвид преносния смисъл. Ярки, провесени от тавана лампи осветяваха случайно разхвърляни миниатюрни масички и неудобни на вид столове от лъскав метал и непозната за мен твърда бяла материя. В далечния край забелязах тезгях, зад който стоеше едър гаргойл10 — единствената декорация в помещението. Зад гаргойла синееше врата, навярно водеща към кухнята. Във вратата пък имаше малко прозорче, през което от време на време зървах по нещо от кулинарния процес. Готвенето се свеждаше до това да се прехвърлят пирожки с месо над димяща печка, да се струпат на камара, да се лиснат върху тая камара най-различни цветни пасти и най-сетне целокупният буламач да бъде увит в парче хартия.
Наблюдаването на този процес подкрепи по-раншните ми опасения. Аз поемах цялата кухненска работа за Аахз и мен — също както по-преди правех за Гаркин и мен, а още по-преди — само за себе си. Макар да не хранех никакви илюзии за високото качество на моите манджи, все пак ми бе ясно, че това, което тук вършат с пирожките, може единствено да придаде на ястието гъстотата и вкуса на прегоряла кожа за ръкавици.
Въпреки явно ниското си ниво гостилницата изглеждаше почти пълна с посетители. Туй го забелязах с крайчеца на окото. Допълнително забелязах и че голям процент от тях се бяха вторачили в новодошлия. Хрумна ми, че причината вероятно е, дето от някое време бях застанал на прага и не влизах, понеже трябваше да набера кураж да го сторя.
С лек смут в душата пристъпих вътре и пуснах вратата да се затвори зад гърба ми. Със сатанинска злоба тя щракна върху меча ми, моментално го защипа и ме принуди тромаво да наруша хода си, когато се дръпнах напред. Дотук с
Унизен и избягвайки да поглеждам към останалите посетители, аз се насочих бързо към тезгяха на заведението. Тъй като не се доверявах на храната, не бях наясно какво ще правя, щом се добера дотам, но се надявах, че хората ще престанат да ме зяпат, взема ли да си поръчвам.
Все още отбягвайки да срещам чийто и да било взор, демонстративно се заех да разглеждам гаргойла. Чу се стържещ шум и статуята извърна глава, за да реагира на вниманието ми. Това не беше статуя! Тия в „Златният полумесец“ наистина бяха наели гаргойл да им обслужва щанда!
Той ми се стори направен от груб сив камък и когато разпери крилете си, върху пода се посипаха късчета трошляк и прах. На ръцете му имаше дълги животински нокти, а пък от лактите му стърчаха извити шипове. Доколкото можех да съдя, единственото, което донейде уравновесяваше общото впечатление, бе неговата усмивка, но и тя сама за себе си бе малко изнервяща. Една гримаса, която се набиваше насред набръчканото му лице и сякаш бе завинаги изрязана на мястото си; гримаса, която се разтягаше далеч зад ушите му и оголваше набор островърхи зъби, по-големи дори от Аахзовите.
— Твоята поръчка, господине? — учтиво запита гаргойлът, без въпросната усмивка да се изкриви и на
