можеха да убият моя ментор — по-лошо от…
— Аякс! — креснах. — Бързо! Спри ги да не…
Твърде късно.
Подхвърлен от войниците, Аахз се издигна над ревящите огнени езици. Последва краткотраен светлинен взрив, сетне нищо.
Замина си! Аахз!
Стоях, втренчен в кладата, и не вярвах. Потресът ме направи безчувствен към всичко друго, а умът ми не побираше загубата.
— Скийв! — рече Танда в ухото ми, полагайки длан върху моето тръпнещо рамо.
— Остави ме сам! — изграчих.
— Но армията…
Момичето позволи на думата да заглъхне, ала тя оказа своето въздействие. Полека взех да осъзнавам света около мен.
Легионите ни бяха дали отговора си и се събираха за битка. Барабаните им гърмяха, приветствайки изгряващото слънце, което се отразяваше в полираните оръжия, подредени срещу нас.
Армията! Те го бяха сторили!
Премерено бавно се извърнах към Клод. Той се присви, уплашен от погледа ми.
— Спомни си! — викна отчаяно. — Нямам нищо общо с…
— Помня — отсякох студено. — И това е единствената причина да те пусна да си вървиш. Обаче ще ти дам съвет: избери друг път, а не да се присъединиш към имперските войски. Опитах се да бъда благ с тях, но щом настояват да имат война, да не съм Скийв, ако не им я предложим!
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА:
СУН ДЗЪ
Нито видях къде отиде Клод, след като престанах да му говоря, нито ме интересуваше. В момента изучавах противниковата армия с ново око. До този миг бях мислил дефанзивно, съставяйки планове за оцеляване. Сега вече разсъждавах като агресора. Легионите бяха в стегнат блоков строй с три до четири карета дълбочина и може би петнайсет широчина. Събрани заедно, те излъчваха страховито впечатление за мощ, за неустоима сила, която никога няма да отстъпи назад.
Това чудесно ме устройваше. Всъщност исках малка презастраховка, че те не биха се оттеглили скоро.
— Аякс! — викнах, без да обръщам глава.
— Тук съм, младо! — отвърна стрелецът близко до мен.
— Черньо може ли да изпраща твоите послания отвъд техния строй?
— Мисля, че да — провлече глас Аякс.
— Твърде добре — навъсено казах аз. — Същото упражнение като в първата битка, но този път не се цели в каруците. Трябва ми огнен полукръг зад последните им редици.
Както и по-рано, щом старецът започна да пуска стрела след стрела, тетивата ритмично запяха „дзъннн… дзъннн“. Сега обаче изглеждаше, че снарядите пламват много по-лесно.
— По-кротко, младо — предложи Аякс. — Изгаряш ги, преди да са стигнали земята.
Прав беше. Или бях застанал точно върху някоя силова линия, или гневът ми бе засилил моята енергия. На каквото и да се дължеше причината, изведнъж открих, че имам на разположение невероятно количество енергия.
— Съжалявам, Аякс — викнах аз и отклоних част от ума си встрани от точката на запалване. После се обадих: — Танда! Изтичай назад и доведи Глийп.
Имах предчувствието, че моят любимец може да ми свърши работа, преди разправията да приключи.
Челната редица на армията започна да напредва в такт с ритмичното бумтене на барабаните. Не им обърнах внимание.
— Брокхърст!
— Тук, шефе! — отвърна импът, като застана до мен.
— Забеляза ли вече командира?
— Още не — долетя горчивият отговор. — Навярно се е забил нейде назад в средата на войската.
— Добре, изкачи се на някое дърво и виж дали можеш да го откриеш — заповядах му.
— Веднага, шефе! Щом го забележа, искаш ли да му видя сметката?
— Не! — реагирах мрачно. — Ела и ми докладвай. Бих желал аз да се разправям с него.
Челната редица все още напредваше. Реших, че ще е за предпочитане да сторя нещо по въпроса. С един замах на ума ми запалих ливадата пред центъра на редицата. Изправените пред тази бариера карета спряха на място, а дясното и лявото крило продължиха своето движение напред.
— Глийп! — долетя познат глас, придружен от още по-позната струя лош дъх.
— Ние дойдохме! — ненужно оповести Танда.
Не им отделих веднага внимание и се заех да изучавам обстановката. Зад имперските формирования се издигаха ленти бял дим, показващи, че Аякс почти е приключил задачата си. Скоро армията щеше да бъде отрязана от всяко отстъпление. Време беше да започна да мисля за нашата атака. Първото нещо, от което се нуждаех, бе повече информация.
— Гюс! — рекох угрижено. — Искам да прелетиш бързичко над техните редици. Виж дали ще успееш да намериш някое място, където да пуснеш Бърфърт, но така, че да може да нанесе истинска вреда.
— Незабавно, шефе — изхриптя гаргойлът и тежко затрополи напред.
— Чакай малко — спрях го, тъй като ми беше хрумнала една мисъл. — Танда, у теб ли е още онзи лист- невидимка?
— Ей го тук! — ухили се тя.
— Добре — кимнах. — Боецо, вземи листа. Дръж го пред себе си колкото можеш по-дълго, докато ги оглеждаш. Няма никакъв смисъл да привличаш огъня, ако не ти се налага.
Гаргойлът пое рулото с недоволно свиване на раменете.
— Щом казваш, шефе — промърмори той. — Само че те надали могат да ми сторят нещичко.
— Въпреки това го използвай — наредих му аз. — Хайде тръгвай.
Гюс подскочи тежко във въздуха и се понесе над ливадата с бавни махове на масивните си криле. Беше ми трудно да повярвам, че толкова голямо и направено от камък чудовище може да лети, но го виждах с очите си. Може би се осланяше на левитацията.
— Всичко е запалено, младо — изкиска се Аякс, като прекъсна мислите ми. — Мога ли да сторя още нещо за теб?
— Не точно сега, Аякс — отговорих, — обаче стой наблизо.
Бях щастлив, че тази част от моята концентрация вече е свободна. Следващият фокус щеше да ми отнеме всичката енергия, която успеех да насъбера.
Съсредоточих ума си върху тревата пред наближаващото ляво крило. Като доказателство за ефективността на моите усилия тоя сектор от редицата закова на място.
— Иха-а-а! — възкликна Танда с истинско възхищение. — Това си го бива.
Ефектът, който целях, беше да накарам тази трева да прерасне в армия от импове, надигащи се от земята, за да противостоят на имперските войни. В случая вместо демони избрах импове, защото са по- ниски и поради туй изискват по-малко енергия за поддържане на илюзията.
Каквото и да постигаха в действителност магичните ми усилия, то бе достатъчно да накара солдатите да
