Върховният командващ се казваше Големия Юлий и бе съвършено различен от това, което бях очаквал.
Най-напред, когато поиска военен съвет, сам дойде при нас. Придружаван от пълния състав на офицерския си антураж, той извървя целия път през ливадата, за да спре току пред първите дървета. Невъоръжен. Нещо повече, всичките му офицери — вероятно по негово настояване — също не носеха оръжия.
Видя ми се напълно лишен от арогантността, която така преобладаваше у другите военачалници, с които си бяхме имали работа. После ни покани в обширната нова палатка — бе я издигнал насред ливадата специално за срещата. Като го представях на членовете на моята войска, забелязах, че се отнася с голямо уважение към тях и изглеждаше истински доволен да се запознае с всекиго от екипа, дори и с Глийп.
На тази среща участвахме с целия си отбор. Бяхме преценили, че ако някога трябва да покажем нашите максимални сили, сега е моментът.
В изненадващ пристъп на щедрост Аахз отвори виното и сервира пиене на всички присъстващи. Малко го заподозрях. Первектът не би се отказал да сипе нещо в питието, за да спечели една битка. Но когато улових погледа му и повдигнах вежда, ми отвърна с леко завъртане на главата. Явно тоя рунд го играеше честно.
Сетне се заехме с работа.
Големия Юлий ни изслуша с внимание и възхита. Щом приключихме, той въздъхна и помръдна рамене.
— Съжалявам — рече, — ама не мога да го сторя. Ние просто трябва да напредваме, не разбирате ли? Армиите са за това!
— А не можете ли известно време да напредвате в друга посока? — запитах с надежда.
— Ох-леле! — възкликна командващият, като протегна ръце в защитен жест. — Какво си мислите, че имам тук, гении ли? Туй са войници. Движат се по права линия, ако схващате какво ви говоря.
— Е, налага ли се да се движат толкоз енергично? — промърмори Аахз. — Не оставят много нещо зад себе си.
— Как да ви кажа? — поклати глава Големия Юлий. — Те са добри момчета. Вършат си работата. Понякога малко се увличат… както Звяра.
Бях се надявал да избегнем темата за този тип, но след като се отвори дума, реших да цепя направо.
— Слушай… ъ-ъ… Юлий — наченах.
— Големи Юлий! — изръмжа един от офицерите с крайчеца на устата си.
— Да, Големи Юлий! — поправих се набързо. — Става въпрос за Звяра. Ъ-ъ-ъ… той беше… така де… аз исках…
— Изобщо не го споменавай — махна с ръка военачалникът. — Желаеш ли да чуеш истината? Ти ми направи услуга.
— Тъй ли? — примигнах.
— Звяра беше започнал малко да ме ядосва, разбираш ли? — командващият сбърчи нос. — Взе да става твърде амбициозен.
— В такъв случай… — усмихнах се.
— И все пак… — продължи Юлий — това е лош начин да си отидеш. Насечен на парчета от собствените ти хора. Не бих искал да ми се случи на мен.
— Да беше го дал да го излапат драконите — безцеремонно издрънка Аахз.
— Кого, Звяра ли? — намръщи се имперското началство. — Да го излапат драконите? Защо?
— Защото тогава и той би могъл малко да се ядоса!
Явно се предполагаше, че това е смешно, тъй като Аахз внезапно избухна в кикот, както често правеше при своите шеги. От яд Танда завъртя очи.
Големия Юлий изглеждаше леко озадачен. Хвърли ми един поглед и аз вдигнах рамене да покажа, че също не схващам за какво става дума.
— Той е чудноват — заяви Юлий и мушна обвиняващо пръст към первекта. — Защо такова свястно момче като теб се мотае със странни хора? А?
— Война е — казах извинително. — Нали знаеш оня лаф какви странни люде можеш да откриеш сутрин рано в леглото си?
— Ти май доста добре се уреждаш в туй отношение? — намигна военачалникът и сетне се облещи похотливо към Танда.
— Шефе, искаш ли да го очистя? — попита Брокхърст, като заканително пристъпи напред.
— Видя ли! — избухна Големия Юлий. — Ето кое имах предвид. Това изобщо не е начин да изучиш военния занаят. Гледай сега, господине. Защо не ми дадеш да те настаня на работа, а? Какво ще кажеш?
— А по каква таблица плащате? — полюбопитства Аахз.
— Аахз! — намръщих се аз и после се извърнах към събеседника си. — Съжалявам, но ние вече си имаме работа… да защитаваме Посилтум. Оценявам предложението ти, обаче не искам да оставям недовършена задача.
— Аз какво ви разправях? — кимна Юлий към своите офицери. — Всичкият добър материал се оказва ангажиран. Вие защо не можете да ми доведете такива новобранци?
Тези думи бяха много ласкателни, но моя милост упорито се придържаше към целта на нашата среща.
— М-м-м… Юл… исках да кажа, Големи Юлий — продължих, — става въпрос за отбраната на Посилтум. Не бихте ли могли да си намерите някъде друго кралство за атакуване? На нас наистина не ни се ще да се бием с вас.
— На
— Ами… — започнах тактично аз.
Юлий обаче не слушаше. Скочи от своето място и закрачи напред-назад, жестикулирайки яростно, та да подчертае думите си.
— Кои са тия тупани, дето
Това последното ми го изкрещя право в очите. Но на мен вече ми беше писнало да ми крещят.
— Да! — ревнах вбесен. — Точно туй си мисля!
— Ами — намръщи се Юлий — бъркаш, понеже…
— Мисля си това, защото ако не ти беше приятно да го правиш, нямаше да го правиш! — продължих, като също станах на крака.
— Просто ей тъй! — извика язвително командващият. — Просто спираме и се разотиваме.
Той се извърна към своите офицери:
— Скийв смята, че е лесно! Чувате ли го? Всеки от вас, който не желае да се бие, просто да престане. А? Просто ей така.
Откъм хората му се понесе дружно ниско хихикане. Въпреки по-раншното ми гневно избухване открих, че започнах да му вярвам. Колкото и невероятно да изглеждаше, на Големия Юлий и на неговите люде не им харесваше да бъдат войници!
— Съмняваш ли се, че ако можехме, нямаше да приключим с това? — отново ми заговори той. — Бас държа, че в цялата ми армия няма нито един човек, който не би си отишъл, стига да бе сигурен, че може да се отърве безнаказано.
