— Аз… ъ-ъ-ъ… опитвах се да кажа, че съм ти благодарен и ще ти се отплатя по всички разумни начини, които са ми достъпни.
Въпреки моята угриженост предложението му проникна в ума ми като евентуална възможност.
— Дали отговарянето на няколко въпроса попада под рубриката „Разумни“? — подхвърлих с нехаен тон.
— Зависи от въпросите — предпазливо отвърна Клод. — Аз все още съм имперски войн и моите правила за поведение ясно изискват…
— Виж какво ще ти кажа — прекъснах го с нетърпение. — Аз ще те питам, а ти ще решаваш дали можеш да отговориш. Това достатъчно честно ли е?
— Ами така изглежда — призна той.
— Добре — започнах. — Първи въпрос. Мислиш ли, че твоят командир ще заобиколи Посилтум?
Заложникът някое време избягваше погледа ми, сетне енергично поклати глава.
— Не би следвало да отвръщам на подобно питане, но ще го сторя. Нямам усещането, че командирът изобщо го е разглеждал като сериозна възможност, нито пък който и да било офицер под онзи навес. Дори и сред най-преданите му и опитни войски той е известен с прякора Звяра15. Мога да те уверя, че не е заслужил това си прозвище, като се е предавал или капитулирал, докато неговата армия все още е била читава.
— Тогава защо си даде труда да участва в тая среща? — подпитах аз.
— За да спечели време — повдигна рамене Клод. — Както забелязаха твоите асистенти, той използва отсрочката, за да съсредоточи войските си. Единственото правило, към което се придържа командирът, е „Победа на всяка цена“. В този случай цената, дето ще плати, изглежда, е неговата чест.
Поразмислих над това за момент, преди да задам следващия си въпрос.
— Клод — внимателно произнесох аз, — ти си заставал срещу нас в боя и познаваш своята собствена армия. Ако предсказанието ти е правилно и Звяра ни нападне с войските си, какви, по твое мнение, са нашите шансове да победим?
— Никакви — отвърна тихо офицерът. — Зная, че може да ти звучи като вражеска пропаганда, но ще те помоля да повярваш в моята искреност. Дори и с допълнителните сили, които показахте тази вечер, задвижи ли Звяра легионите си, те ще ви прегазят. На ваше място щях да се възползвам от прикритието на нощта, за да се измъкна, и не бих се боял, че ще бъда заклеймен като страхливец. Вие сте изправени срещу най-мощната армия, която някога е събирана. Срещу такава угроза няма страхливост, а самосъхранение.
Повярвах му.
Единственият въпрос беше какво да правя със съвета му.
— Благодаря ти за препоръката — рекох церемониално. — Внимателно ще обмисля думите ти. Засега се налага да останеш тука на открито, както обещах; аз трябва да се посъветвам с моята войска.
— Само още нещо — Клод сложи длан върху ръката ми, за да ме задържи. — Ако твоят помощник — онзи, дето не напусна мястото на срещата — го сполети някаква беда, ми се ще да те помоля за едно. Спомни си, че съм бил тук с теб и нямам никакво участие в това.
— Ще си припомня — кимнах му и издърпах ръката си. — Но ако Звяра се опита да упражни насилие върху Аахз, се обзалагам, че ще поиска да не го е правел.
Когато се обърнах да потърся моя отбор, желаех да се чувствам толкова уверен, колкото звучах.
Танда с готовност дойде при мен, щом улових погледа й и направих знак да се отдели от останалите.
— Какво има, Скийв? — попита тя, когато се отдалечихме под сенките. — Да не се безпокоиш за Аахз?
Безпокоях се, ала все още не исках да си го призная. Нощта вече бе почти отминала без никакви признаци за движение или някаква дейност вътре в павилиона. Аз продължавах да се вкопчвам във вярата си в первекта. Понеже това не ми свърши работа, насочих моята мисъл към други упражнения, та да я отвлека от безплодната тревога.
— Аахз може да се погрижи за себе си — грубо казах накрая. — Има нещо по-разумно, за което искам да узная твоето мнение.
— Какво? — зеленокосата леко повдигна глава.
— Както знаеш — започнах помпозно, — аз не мога да виждам магиите за преобразяване, които извършвам. Въпреки че всички други се заблуждават, тъй като сам съм направил вълшебството,
— Не го знаех — отбеляза тя. — Но нищо, продължавай.
— Е, мисля си, че ако непременно трябва да се бием с армията, бихме могли да използваме допълнителни войски. Имам една идея, обаче се нуждая да ми кажеш дали наистина действа.
— Добре — кимна Танда. — И каква е идеята?
Понечих да подновя моето слово, но сетне осъзнах, че просто отлагам. Вместо туй затворих очи и съсредоточих мисълта си върху малката горичка пред нас.
— Хей! — викна момичето. — Това е страхотно.
Отворих клепачи, като внимавах да поддържам магията.
— Какво виждаш? — попитах напрегнато.
— Цяла сюрия демони… о-оп… Искам да кажа, перверти — отвърна тя радостно. — Имат толкова мечове и копия, че мязат на таралежи. Жестоко е!
Номерът се беше получил. Излязох прав, като предположих, че магията за преобразяване може да действа върху всяко живо същество, а не само върху хора и зверове.
— Никога не съм наблюдавала нещо подобно — дивеше се Танда. — Ами можеш ли да ги накараш да се движат?
— Не знам — признах. — Аз просто…
— Шефе! Хей, шефе! — разкрещя се Брокхърст, търчейки с все сила към нас. — Идвай бързо! Трябва да го видиш!
— Какво има? — извиках аз, но импът вече бе свърнал обратно и се носеше към края на гората.
Внезапен страх сграбчи сърцето ми.
— Хайде, Танда — изръмжах и забързах нататък.
Докато стигнем последните дървета, там се беше събрал целият отбор и всички говореха развълнувано.
— Е, какво има? — лавнах пак, когато се присъединих към тях.
Четата замлъкна, избягвайки погледа ми. Брокхърст вдигна ръка и посочи оттатък ливадата.
Там на фона на огромен огън забелязах Аахз — провиснал на врата си от една грубо скована бесилка. Тялото му бе отпуснато и безжизнено и той бавно се въртеше на края на въжето. В краката му се бяха скупчили група войници, за да вкусят зрелището.
Заля ме вълна от облекчение и взех да се хиля истерично. Бесилка! Само ако знаеха!
По лицата на войската ми се изписа тревога, докато в потресено мълчание наблюдаваха моята реакция.
— Не се безпокойте! — успях да си поема дъх аз. — Нищо му няма!
В началото на своята кариера с Аахз бях открил, че човек не може да убие демоните, като ги обеси. Вратните им мускули са прекалено здрави! Могат да си висят цял ден, без да им прилошее от умора. Това, разбира се, го бях научил с пот на челото един ден, когато ние…
— Поне имат благоприличието да изгорят тялото — промърмори Клод нейде близо зад мен.
Смехът ми застина в гърлото.
— Какво? — викнах аз, като се извъртях.
И наистина войниците бяха прерязали въжето и сега мъкнеха „трупа“ на Аахз към огъня с явното намерение да го хвърлят вътре.
Огън! Това вече бе нещо съвсем различно. Пламъците му бяха едно от оръжията, които действително
