— Не мога да повярвам — промълви моят ментор сам на себе си. — С очите си го видях, но все още не мога да повярвам.
— Глийп!
Любимецът ми пристигна тичешком до мен, напълно разбираемо доволен от собствената си персона.
— Здрасти, приятел! — викнах аз, без да обръщам внимание на неговия дъх, и обгърнах с ръце врата му, за да го прегърна. — Впрочем какво стана там?
— Глийп! — уклончиво отвърна моят звяр и внимателно заизучава един облак.
Ако бях очаквал някакъв отговор, стана ясно, че няма да го получа.
— Все още не мога да повярвам — повтори Аахз.
— Виж, господине — казах му аз и вдигнах медальона нависоко. — Сега няма защо повече да се безпокоим за този или за който и да било друг дракон. Вече сме на печалба!
— На печалба сме — смръщи се первектът. — Само че ще ми направиш ли малка услуга, а, момче?
— Каква услуга, Аахз? — попитах.
— Ако този или пък някой друг дракон се заблуди и се вмъкне в нашия лагер, не го храни!
— Разбира се, Аахз — усмихнах се.
— Глийп! — каза зеленият ми любимец и се потърка в мен за още погалване.
И си го получи.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА:
Бесът на изгорений демон и в ада няма равен.
Следващият ни военен съвет направи всички предишни да изглеждат малки. Това естествено трябваше да се очаква, тъй като си имахме работа с командира на целия ляв фланг на имперската армия.
Нашата среща се проведе в един павилион, изграден специално за тази цел, и постройката бе претъпкана с офицери, включително и Клод. Да, комай Антонио държеше на думата си, макар той самият в момента да не присъстваше.
Изправени пред подобна група, решихме и ние да покажем малко повече сила. За да постигнем това, бяхме придружавани от Танда и Брокхърст, отвън пък сумтеше Глийп. Все още държахме в резерва Гюс и Аякс, а гремлинът не се бе появявал от сблъсъка между драконите.
Не ми хареса офицерът, с когото в момента си имахме вземане-даване. В неговите уверени, мазни маниери усещах нещо, което ме караше да настръхвам. Силно подозирах, че се е добрал до сегашния си пост, като е изпоотровил своите съперници.
— Значи бихте искали да се предадем… — говореше той замислено, барабанейки с пръсти по масата пред себе си.
— … или да се оттеглите, или да свиете встрани — поправих го аз. — Честно казано, не ни интересува какво ще предприемете, стига да оставите Посилтум на мира.
— Ние наистина обмисляхме дали да не направим точно това — рече командирът, като се облегна назад в креслото си, за да огледа навеса над павилиона.
— Затуй ли цял ден придвижвахте допълнителни войски? — язвително го засече Брокхърст.
— Просто вътрешни работи, уверявам ви — измърка онзи. — Всичките ми офицери са събрани тук и те се боят, че ако ги оставят без надзор, войниците им ще вземат да вършат бели.
— Онова, което моят колега има предвид — вметна Аахз, — е, че ни е трудно да повярваме… че действително възнамерявате да се съгласите с нашите искания.
— Защо не? — сви рамене началникът. — Вие се биете
— Стига да се появи необходимост — намесих се аз, — там, откъдето идват, има още.
— Че ти ни го демонстрира — усмихна се командирът, като махна небрежно с ръка към Танда и розоволикия Брокхърст. — Вещиците и дяволите представляват впечатляващо допълнение към вашата войска.
Видя ми се неблагоразумно да изтъкна, че Брокхърст е имп, а не девол.
— Значи сте съгласни да заобиколите Посилтум? — запита го Аахз на принципа „право, куме, та в очи“.
— Съгласявам се да го обсъдя с моите офицери — поясни военачалникът. — Всичко, за което ще те моля, е да ми предоставиш един от твоите… а-а… помощници.
— Защо? — трепнах. Не ми се нравеше начинът, по който се блещеше в Тананда.
— За да те извести за нашето решение, разбира се — потърка брадичката си оня. — Никой от моите хора не ще посмее да влезе във вашия лагер, ако ще и да му е гарантиран имунитетът на пратеник.
В гласа му се прокрадна някаква лъжлива нотка, която не ми хареса.
— Аз ще остана, Скийв — писа се доброволец Аахз.
Обмислих го. Аахз многократно беше показвал своята способност да се грижи за себе си. И все пак аз не вярвах на командира.
— Само ако склониш да ни дадеш в замяна един от твоите офицери за заложник — отвърнах.
— Вече казах, че никой от… — започна моят опонент.
— Той няма защо да влиза в нашия лагер — обясних. — Може да остане извън войската ни — в края на гората, така че да се вижда откъм твоята страна. Аз гарантирам лично за неговата безопасност.
Имперското началство замислено задъвка устната си.
— Чудесно — рече. — Тъй като ти показа интерес към кариерата му, ще ти дам за заложник Клод.
Младият офицер пребледня, ала дума не продума.
— Съгласен — потвърдих. — Ще чакаме вашето решение.
Направих знак на другарите си и те послушно започнаха да излизат от павилиона. Клод се поколеба, сетне се присъедини към процесията.
Щеше ми се да кажа на Аахз да бъде предпазлив, но прецених, че не бива да го върша. Нямаше да е добре да призная уязвимостта на моя партньор пред командира. Така че вместо това кимнах отсечено на офицерите и последвах съратниците си.
Танда и Брокхърст вече бяха изминали голяма част от пътя към гората. От другата страна Клод ме чакаше да изляза и закрачи до мен.
— Докато разполагаме с подходящ момент — каза надуто той, — бих искал да ти благодаря, загдето се намеси в моя полза пред началниците ми.
— Изобщо не го споменавай — отнесено смънках аз.
— Не, действително — настоя офицерът. — В тези времена рицарството към един противник е нещо рядко. Мисля…
— Виж какво, Клод — изръмжах, — отдай го на изчанченото ми чувство за справедливост. Аз не те харесвам, не те харесах и когато се срещнахме за пръв път, но това не те прави некомпетентен. Неприятен може би да, ала не и некомпетентен.
Държах се по-рязко с него, отколкото възнамерявах, обаче се безпокоях за Аахз.
Като го смъмрих така, той потъна в неловко мълчание, което продължи почти докато стигнахме до дърветата. Тогава се прокашля и пробва още веднъж.
— М-м-м… Скийв?
— Да? — отзовах се рязко.
