Митични представи

длани и изчезна във въздуха.

— Хоп-па! — възкликна Аахз. — Плащ-невидимка!

— Не можех да си го позволя — долетя гласът на Тананда някъде отпред. — Наложи ми се да се задоволя с един от тия.

Както излезе, един от тия означаваше лист-невидимка. Представляваше отрязък твърда материя с размери седем на три стъпки. Танда го мъкнеше, намотан на руло, в цилиндрична кутия и изчезването й се дължеше на развиването му в пълната му големина.

Докато тя и Аахз бърбореха възбудено за новата придобивка, имах сгода да задълбоча познанията си в областта на невидимостта.

Незримите листове сякаш се правеха от почти същия материал, както плащовете, но понеже ги носеха, а не ги обличаха, не бе нужно те да притежават гъвкавостта и мекотата, необходими за наметалото.

Съответно бяха и значително по-евтини.

Ефектът бе донякъде като от стъкло, през което прозира само в едната посока. Ако се намираше от подходящата страна на листа-невидимка, човек виждаше идеално през него, така че можеше да наблюдава онова или онзи, дето е от другата страна. Оттам обаче не биха могли да го видят.

Тримата все още обсъждахме възможните приложения на новия инструмент, когато Брокхърст се забърза към нас.

— Хей, шефе! — викна той. — Имаме си компания.

— Кой? Къде? — запитах спокойно.

— Долу на ливадата — отвърна импът, като посочи с пръст. — Гремлинът разправя, че там се събирала някаква група.

— Какъв гремлин? — изръмжа Аахз.

— Хайде, Аахз — подкани го Танда и тръгна нататък. — Дай да проверим какво става.

На ливадата наистина имаше една група — все от имперски войници. Озадачаващото в случая бяха техните действия или по-скоро липсата на действия. Те като че просто стояха и очакваха нещо.

— Сър, какво правят тия? — прошепнах аз, докато проучвахме врага, скрити зад първите дървета.

— Стоят и чакат — помогна ми Аахз.

— Това го виждам — рекох. — Но какво чакат?

— Вероятно нас — отсече моят ментор.

— Нас? — удивих се. — Че защо?

— За военен съвет — ухили ми се Аахз. — Момче, я ги погледни по-добре, бе. Не вършат ли същото, което вършехме и ние, когато искахме да разговаряме? Дори са застанали на същото място.

Огледах още веднъж групата в тази светлина. Демонът от Перв беше прав! Противникът ни викаше на военен съвет!

— Мислиш ли, че е редно да отидем там? — запитах нервно.

— Разбира се. Само че не веднага. Нека се поизпотят. Нали помниш как ни накараха да чакаме предишния път?

Мина близо половин час, преди да излезем от края на гората и да тръгнем по ливадата към мястото, където стояха войниците. Бях взел предпазни мерки — за конференцията нагласих люспестия в образа на „съмнителния тип“. От своя страна аз носех пред себе си листа-невидимка, така че (макар и да вървях редом с Аахз) на солдатите им се струваше, че той е сам.

На съответното място имаше повече бойци, отколкото при първия ни контакт с Клод. Дори за нетренираното ми око бе ясно, че сред почетните стражи се мотаят над половин дузина офицери.

— Искате среща? — високомерно попита Аахз, като спря рязко пред групата.

Сред военните се разнесе неясен глъч от кратка консултация. Най-накрая един от тях, очевидно главният, пристъпи напред.

— Искаме да говорим с твоя господар! — отвърна врагът по протокола.

— Точно сега той е малко нещо зает — прозина се моят наставник. — Мога ли аз да ви помогна някак?

Главният леко почервеня.

— Аз съм командирът на този сектор! — лавна. — Желая да се срещна със Скийв, командира на защитата, а не с неговия лакей!

Подхвърлих едно от пакетчетата със светкавичен прах на земята до нозете си.

— Щом настояваш — проръмжа Аахз, — ще го доведа. Само че той няма много да се зарадва.

— Не съм дошъл тук да го правя щастлив — викна парламентьорът. — Хайде, омитай се!

— Няма да има нужда — злобно го изгледа Аахз. — Той е магьосник. Чува и вижда всичко, което чуват и виждат неговите служители. Ей сега ще дойде.

Това бе уговореният знак за мен. Пуснах на земята невидимия лист и в същия миг запалих пликчето с прах.

Резултатът си струваше да се види.

Войниците (с изключение на водача им) отстъпиха няколко крачки назад. За тях изглеждаше, като че ли внезапно съм се появил от въздуха, материализирайки се сред облак червен дим.

За мен ефектът не бе толкова впечатляващ. Когато пакетчето светкавичен прах избухна, ми стана ясно, че наблюдаването на валмо дим от известно разстояние значително се различава от това да стоиш в епицентъра.

Щом алените талази ме обгърнаха, усетих не ликуващ триумф, а по-скоро почти неудържимо желание да кашлям и кихам.

Усилията ми да потисна реакцията си ме накараха да изкривя лице до степен да заприличам не съвсем бегло на Гюс.

— Спокойно, господарю! — възпря ме Аахз.

— Аххх! — изпъшках аз.

— Не позволявай на гнева си да надделее над разума — бързо-бързо продължи моят ментор. — Те не знаят с какви сили си играят.

— Аз… исках да не ме безпокоят — успях да издумам най-подир, тъй като възстанових дишането си заедно с разпръскването на дима.

Водачът на групата бе останал на своето място през цялото време, макар сега да изглеждаше малко по-блед и не тъй уверен в себе си, както когато си имаше работа с Аахз.

— Ние… ъ-ъ-ъ… се извиняваме, загдето те обезпокоихме — започна колебливо той. — Но възникнаха някои въпроси, които изискват незабавното ти внимание… и по-специално войната, в която в момента сме въвлечени.

Огледах го прецизно. Сякаш бе скроен по-другояче от Клод.

— Опасявам се, че имаш предимство пред мен, господине — казах му уклончиво. — Ти комай ме познаваш, обаче аз не си спомням да сме се виждали по-рано.

— Досега не сме — навъсено отвърна водачът. — Бъди сигурен, че ако се бяхме срещали, един от нас вече нямаше да бъде тук. Познавам те от онова, дето се говори за теб, и особено от положените ти напоследък усилия да устоиш на напредъка на нашата войска. Що се отнася до мен, аз съм Антонио, командир на дясното крило в левия фланг на имперската армия. Това са моите офицери.

И с небрежен жест махна към бойците зад гърба си. Те реагираха, като се изпъчиха още повече и арогантно вирнаха брадички напред.

Поздравих ги с леко кимване.

— Къде е Клод? — попитах нехайно. — Останал съм с впечатлението, че той беше офицер от същия този сектор.

— Прав си — засмя се насила Антонио. — Беше. В момента е отстранен, докато бъде даден на военен съд, както си му е редът… за некомпетентност!

— За некомпетентност? — повторих като ехо аз. — Хайде сега, господине, не си ли малко рязък? Макар може би Клод лекичко и да е надценил способностите си, не бих казал, че е некомпетентен. Нека уточня, че в края на краищата той си имаше работа със свръхестествени сили, ако ти е ясно за какво става дума.

Докато говорех, драматично разшавах пръсти към Аахз и премахнах маскировката му.