очаквал да срещна тук каквито и да било познати лица, обаче тези двамата ги бях виждал и преди. И не само че ги бях виждал, ами демонът и аз по едно време ги персонифицирахме — в скверна игричка на отгатване, която приключи с това, че нас ни обесиха.
— Аахз! — прошепнах напрегнато. — Забелязваш ли ония двамката там?
— Не — отряза безцеремонно той, без дори да обърне глава да погледне.
— Но те са същите, които…
— Забрави ги — настоя моят ментор. — Гледай съдиите. Тях трябва да впечатлим.
Трябваше да призная, че в подобна препоръка имаше известен смисъл. Неохотно насочих вниманието си към фигурите в павилиона.
Кралят бе изненадващо млад — може би по средата на двадесетте си години. Неговата коса падаше на несресани къдрици до раменете, което в съчетание с нежното му телосложение го правеше почти женствен на вид. Ако се съдеше по позата му, или събеседването продължаваше от доста време, или монархът бе усвоил изкуството да изглежда съвършено отегчен.
Мъжът от лявата страна се приведе, настойчиво пошушна нещо в ухото на владетеля и в отговор беше удостоен с леко кимване.
Той бе съвсем малко по-възрастен от краля, ала вече забележимо оплешивял. Носеше туника и плащ с убит цвят и строга кройка. Макар позата му да бе отпусната, а държането — кротко, в очите му имаше зорък блясък, който ми напомняше за трескава видра.
Ето че фигурата отдясно на Родрик Пети също се размърда и привлече вниманието ми натам. Останах с беглото впечатление за масивна вълнеста камара, но после стреснато осъзнах, че виждам човек. Беше висок и широк, главата му — увенчана с дебели, черни невчесани къдри, а лицето — почти скрито под неподрязваната брада и мустаци. В съчетание с тежкия кожен плащ това му придаваше животински вид, обясняващ първото ми наблюдение. Той каза две-три думи на монарха, сетне пак кръстоса ръцете си с жеста на мъж, взел окончателно решение, и измери кръвнишки другия съветник. По време на неговото слово плащът му се разтвори за малко, като ми даде възможност да мерна една блестяща ризница плюс масивна двуостра брадва, окачена за колана на кръста му. Явно беше добре да не се изпречваш на пътя му. Плешивият, изглежда, не се впечатли и отвърна на зверския поглед на съперника си с достоен негов еш.
Усетих остро сръгване в ребрата.
— Туй видя ли го? — бързо прошепна моят ментор.
— Кое по-точно?
— Съветниците на краля. Генерал и канцлер, освен ако съм сбъркал. Забеляза ли златния медальон на военачалника?
— Забелязах му брадвата! — промълвих в отговор.
Светлината в двора внезапно намаля.
Погледнах нагоре и открих, че над главите ни се събират купища облаци, закриващи слънцето.
— Контролиране на времето — промърмори Аахз полу на себе си. — Не е зле.
И наистина старецът с червения плащ, който в момента стоеше пред трона, размаха енергично ръце и подхвърли във въздуха валмо от виолетов прах, след което започна леко да ръми.
Духът ми падна едновременно с първите капки. Представянето ми може и да бе ръководено от первски демон, ала моето магическо изкуство не беше нито тъй мощно, нито толкова впечатляващо.
— Аахз… — пошепнах с умоляващ тон.
Вместо да ми отвърне, той ми махна да мълча и впи очи в павилиона.
Като проследих погледа му, видях, че генералът настойчиво говори на краля. Онзи го слуша известно време, а после разклати глава и каза нещо на магьосника.
Каквото и да бе, то явно не се хареса на кандидата за дворцова служба. Изправи се високомерно и се обърна да си тръгне, но само за да бъде повикан обратно от монарха. Родрик Пети посочи облаците, рече още няколко думи, след това се облегна назад. Магът се поколеба, сетне сви рамене и отново започна да жестикулира и да напява.
— Отхвърли го — самодоволно заключи Аахз.
— Хм, тогава какво прави?
— Разкарва дъжда за следващото действие — осведоми ме люспестият наставник.
И действително: ръмежът престана, а облаците взеха да се разпръскват за голямо облекчение на публиката, която (в контраст с краля) не разполагаше с павилион, който да я защити от бурята. Тази нова демонстрация на вълшебническа мощ не подпомогна Бог знае колко поспадналата ми увереност.
— Аахз! — въздъхнах. — Той е по-добър магьосник от мен.
— Аха — кимна демонът. — И?
— Ами щом него го отхвърлиха, аз нямам никакъв шанс!
— Може би да, може би не — долетя умислен отговор. — Доколкото разбирам, те търсят нещо специфично. Пък кой ги знай? Току-виж това си ти. Спомни си какво ти казах — че благите работи невинаги се падат на най-изкусните. Всъщност обикновено става тъкмо обратното.
— Да, бе — рекох аз, опитвайки се да звуча оптимистично. — Може и да извадя късмет.
— Ще ти трябва нещо повече от късмет — поправи ме Аахз. — Я си признай сега: к’во научи, докато наблюдаваше съветниците на краля?
— Те не се харесват един друг — забелязах незабавно.
— Точно така! — спътникът ми изглеждаше изненадан и доволен. — За момента това означава, че ти вероятно няма да се понравиш и на двамата. Ще трябва да се докараш на единия от тях… или, още по- добре, да обидиш някого по избор. Туй, разбира се, ще привлече другия на твоя страна по-бързо от всичко останало. Е, казвай, кой би желал да бъде на твоя страна?
Този въпрос беше по-лесен от първия.
— Генералът — обявих твърдо.
— Грешка! Искаш канцлера.
— Ами, канцлера! — възкликнах аз, като избълвах думите по-високо, отколкото възнамерявах. — Ти видя ли колко е голяма брадвата, която носи генералът?
— Ъхъ. А ти чу ли какво се случи с оня образ, дето го прослушаха, преди да дойде редът на стария Червен плащ?
Затворих очи и удържах първата си остра забележка.
— Сър — започнах предпазливо, — помниш ли кой съм аз? Аз съм Скийв. Същият, който не може да чува шепот от цяла миля разстояние.
Както обикновено, демонът не обърна внимание на моя сарказъм.
— Споменатият чешит дори не получи шанс да си покаже номера — уведоми ме той. — Канцлерът хвърли едно око на тълпата, дето онзи водеше със себе си, и го попита от колко души му е свитата. „От осем“, рече кандидатът за слава. „Прекалено много са!“, заяви началството и бедния глупак го освободиха незабавно.
— Е, и? — погледнах го право в очите.
— Е, и! Човекът, който следи връзките на кесията, е тъкмо канцлерът. И още по-важното в случая: той има повече влияние от генерала. Я виж тези тъпи стени. Мислиш ли, че един военен щеше да ги остави полузавършени, ако разполага с последната дума? Някой е решил, че за изграждането им са похарчени извънредно много пари, и проектът е бил отменен или отсрочен. Обзалагам се, че този някой е бил господин канцлерът.
— Може би са им свършили камъните — предположих аз.
— Стига бре, момче. От туй, което наблюдавахме, откак пресякохме границата, основната реколта на това кралство са камъните.
— Обаче генералът…
Докато говорех, отново хвърлих поглед към военачалника. За моя изненада и силен неуют той се бе втренчил право в мен. Не беше дружелюбно втренчване.
Поколебах се за момент, надявайки се, че греша. Уви, не грешах. Взорът на генерала не се отмести, а и изражението му не се смекчи. Ако изобщо имаше някаква промяна, то стана още по-грозно.
— Аахз — просъсках безнадеждно, неспособен да откъсна очите си от суровия едър войн.
