него.
Аурата на Настрадин ходжа тутакси престана да дрънка като продавач на арабския пазар и наостри уши под чалмата:
— И каква е тя, гълъбчето ми?
— А ти какво ще предложиш насреща?
— Е, не знам още какво ще искаш. Но трябва да си на ясно, че шефът ти е прекалено дребна мижитурка и хич не се надявай да дам мило и драго за него. Тъй че гледай да бъдеш по-скромна в щенията си, гълъбче.
— Интересува ме къде мога да открия онзи Пакеекее, дето ти, миличък, го проспа барабар с Хогбен на границата преди десетина дни — пъхна Томи пръст направо в раната на Настрадин ходжа. — Защо така ми се струва, че твоят ненаситен за слава шеф още не подозира какъв номер му изигра с пословичния си мързел?
— По-полека на завоите бе, гълъбче. Ние сделка ли ще правим или за война се стягаме? — лукаво я изгледа източният мъдрец.
— Защо? Ти да не би да знаеш къде се е скатал онзи полинезиец? Цял ден си потроших краката заради него. Под дърво и камък го издирвах, ама сякаш е потънал вдън земя.
— На който му е къс ума, му са дълги краката, гълъбче. Не че на тебе не ти отиват дългите крака, ама ако беше по-досетлива, нямаше да ги трошиш за щяло и нещяло. Хич не е потънал вдън земя, а са го скрили човечецът.
— Че защо им е притрябвало да го крият? — прекалено наивно се ококори Томи.
— Как „защо“, гълъбче? Та той е прокурорски свидетел. Току виж са го натиснали да се отметне от показанията си и прокурорът Сонк ще остане с пръст в устата. Ама ти не ми се прави на толкова хитра. Ясно ми е, че от сутринта си хванала таз пътека, но доникъде не си стигнала. Искаш ли да знаеш къде си сбъркала, гълъбче?
— Да — този път чистосърдечно си призна Томи.
— Кои места посещават най-често хората, когато се шляят по чуждите градове за удоволствие, гълъбче?
— Музеите и кръчмите.
— А за разлика от кръчмите в кои музеи никога не стъпват?
— В музеите на родните си градове… Искаш да кажеш…
— Да, гълъбчето ми. Вместо да обикаляш всички потайни дупки по крайбрежието, вземи, та прескочи оттатък залива до острова и се хващам на бас, че ще откриеш това, което търсиш. В този град има осем музея, но и на слепия е ясно, че необитаемият остров е най-подходящото скривалище за всеки прокурорски свидетел. Не забравяй, че и аз дълго време бях съдия и са ми ясни тия работи.
— Идва ли да те разцелувам, миличък! — възкликна Томи.
— Недей, гълъбче. Много си падам по милувките ти, ама сега не съм на работа и гледам да си почина от този пуст консенсус в леглото. Стар човек съм вече, гълъбче, и не бива да прекалявам с нищо. Предпочитам да ми изчуруликаш на ушенцето онази мръсотийка за твоя шеф. Надявам се, че с нейна помощ дълго време ще задържам лика на моя дървен философ далеч от вестника ти. Така де. Нали човек има и някои екологични задължения на този свят!
Томи се засмя и с удоволствие му прошепна компромата за Берлиоз.
— Хо-хо-хо! — доволен взе да се тупа по шкембето Настрадин ходжа. — Слава на Аллаха! Край! Онзи натегач никога вече няма да ме стряска насън и да ми казва „Добро утро“ от страниците на вестника още преди да съм си отворил очите.
— Ще те питам аз какво ще правиш като сменят Берлиоз!
— Не ми разваляй кефа, гълъбче! Първо, такива като него никога не ги сменят, защото са много удобни. И, второ, ти така ми стопли душата, че заслужаваш безплатен съвет. Нали знаеш кои са любимите телохранители на прокурора Сонк? Внимавай да не си опариш пръстите!
— Няма страшно! — самоуверено рече Томи. — Единият си пада малко наивен, а другият е прекалено усърден.
— Хм. Да се чуди и да се мае човек къде се побира толкова акъл в малката ти хубава главичка! И все пак послушай съвета на стареца. Не тръгвай с рогата напред, ами преди да отпрашиш към острова, си извади кетап за член на Комитета за опазване на околната среда.
— Как?
— Е, това си е твоя работа, гълъбче. Аз само ти казвам, че днес ще избират трима нови членове на комитета и после ще ги водят на необитаемия остров да ги представят на почетния председател.
— И все пак ще те разцелувам, миличък!
Томи се хвърли на врата на стареца и после хукна окрилена към редакцията. На втория етаж с лекота прегази месестата знойна аура на секретарката на шефа, ала сетне устремът й се сблъска със стената от ледена непреклонност на Михаил Александрович Берлиоз.
— Чуваш ли се какво говориш, Томи? Забрави! Твоята няма да стане! Как си я представяш тази работа?! Та кандидати сме аз, Херкулес и Марлоу! Знаеш ли през какво сито минахме? Херкулес е най-големият специалист по почистване на обори! Къде си тръгнала да се мериш с него. Той е по-добър дори от прахосмукачката „Рейнбоу“. А Марлоу го предпочетоха за шеф на инспектората пред Шерлок Холмс и Еркюл Поаро, миличка. Много си нахална да знаеш! Как се виждаш изобщо в тази компания?!
— Ами ти, Михаил Александрович? Би ли ми обяснил ти пък какво търсиш там? Я веднага си признай на кого и колко бутна?! — мигом го разобличи Томи.
— Кой? Аз ли? Та с моята заплата аз изобщо не мога да си позволя да давам подкупи! Я се напъни да видим откъде ще измислиш по-достоен от мен да завежда връзките с обществото? Ама ти мразиш да се напъваш за благото на началника си. Ти ламтиш за постовете му, малка усойнице! Да не би аз да съм виновен, че пенсиите са толкова малки. Като му дойде времето да се отърва от тази лудница тука и да изляза в заслужен отдих, как ме виждаш да я карам с мизерните помощи, дето ги отпуска правителството!
— Дали пък не ме лъжат ушите? — артистично се опули Томи. — Причу ли ми се, че в този кабинет звучат антиправителствени изказвания?
— Моля ти се, Томи — проплака М. А. Берлиоз. — Исках да кажа…
— Искаше да кажеш, че правителството е некадърно да увеличи благодатното излъчване на нашето неутронно слънце, нали? — строго рече Томи. — И намекваше, че е крайно време господин Хамлет да отстъпи поста си на някой по-млад човек с по-широки и по-светли възгледи за живота! Изглежда вече си редактирал уводната статия за утре, а?! Или, може би, ти лично си я написал! Не е лоша за първа статия в живота!
— Томи… — изхлипа шефът й.
— Ще ти дам аз една Томи! Сядай веднага и, първо, напиши молба, че се отказваш от членството в комитета поради влошено здравословно състояние, а после съчини препоръка за мене! Ясно ли е?! И престани да ревеш. Знам, че сам нищо не можеш да измислиш, затова ще ти диктувам!
— Няма… — плахо се заинати Михаил Александрович.
— Няма ли? Аха! Значи е крайно време да си поговоря с ревностната почитателка на морала госпожа Грицацуева, дето сега сигурно подслушва зад вратата.
— Недей. И говори по-тихо, моля ти се…
— Сядай и пиши! Щом свърша работата, по чудодеен начин веднага ще оздравееш, а пък аз ще си подам оставката в знак на протест срещу сексуалния тормоз на Марлоу в извън работно време!
Аурата на М.А.Берлиоз въздъхна тежко:
— Обещаваш ли?
— Да!
— Закълни се в създателя си!
— Заклевам се!
— И помни, че в края на годината ще трябва да решавам дали да ти подновя договора — не се задоволи само с клетвата Михаил Александрович Берлиоз.
— Мишленце! — възропта срещу нахалството му Томи. — Ти май забрави, че само преди месец отказах
