Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

отшелническата обител на Робинзон. Тя подробно разказа на Таоа за появата на Хък и странната му компания в Библиотеката, а домакинът му обеща, че ще натисне прокурора Сонк по-бързо да приключи с процеса, та Пакеекее час по-скоро да вкуси от плода.

После се оттеглиха да починат. Но на Томи изобщо не й се спеше. Само след миг колебание тя отскочи до склада на Робинзон. Беше малко страшничко, защото нощта хвърляше зловещи сенки на стобора, които сякаш играеха в някаква абсурдна пантомима. Стори й се, че вижда призрак, когато една бяла сянка на оградата й заприлича на стария Хогбен. Суеверно затвори очи, стисна ги здраво и след миг ги отвори. Привидението беше изчезнало. Сигурно близостта на голямото количество плод я караше да халюцинира. Та нали ония идиоти бяха блокирали подстъпите към острова и не даваха пиле да прехвръкне, камо ли пък цял Хогбен. Томи се вмъкна крадешком в склада и отмъкна порядъчно количество от плода на Дървото на Живота.

Щом се прибра, поднесе късче от него на Таоа в съня му. Старият шаман се размърда и протегна ръце към нея. Въпреки умората от тежкия трудов делник, силно впечатлена от възгледите му за живота, тя също си похапна от плода и го приласка в обятията си. В мига преди да му се отдаде напълно, Томи си представи следващата среща с Хък.

11. Парадоксът на огледалото

Вековната дъбрава май се беше ширнала чак до безкрая. Когато оредя преди малко и клонестите бодливи храсталаци престанаха да му дерат кожата, Хък реши, че най-сетне ще успее да се измъкне от омагьосания кръг, в който се въртеше. Излъга се. Ето че гората отново се сгъсти и пак стана сумрачна и усойна. Беше като разкошна петниста пяна; като огромна поне колкото света пореста гъба; като животно, притаило се в очакване, а след това заспало и обрасло с груб мъх. Това сравнение му се стори страшно познато и кой знае защо си представи, че пълзи като охлюв по склона. Но не си спомняше някога да се е мяркал тъдява?… И къде остана пещерата Гравет?… Хък прокле гадния коренак, дето го спъна. Залитна. Разпери ръце, мъчейки се да запази равновесие. Крайниците му бясно и безпомощно потърсиха опора във въздуха, но вместо да полети Хък падна. И досегът с влажната размекната пръст, осеяна с килим от гнилоч, плесен и жълъди, грубо измъкна от замъгленото му съзнание последния спомен преди да умре.

Намираше се в балната зала на дома Карлайл в още непокрилия се с мрачна слава лондонски квартал Сохо. И не беше просто един от гостите, а главната атракция на приема. Хък се пързаляше по мраморния под на ролкови кънки и свиреше на цигулка. По него време се наричаше Жозеф Мерлин, правеше се на белгиец и отдавна му беше омръзнало да живее. Всъщност този ден Хък празнуваше. Ако гаднярите, въвели на 3 септември 1752 г. Григорианския календар в Британия, не му бяха отнели цели единайсет дни от живота, щеше да закръгли точно хиляда и осемдесет години на белия свят.

Но такава дата нямаше!

Ако някога ви попаднат дневниците на Джовани Казанова и откриете в тях, че точно на 3 септември 1752 г. вашата застаряваща съпруга ви е изневерила в Лондон, не им вярвайте. Тя сигурно е спала с онзи италиански коцкар, ама на друго място. Защото след 2 септември 1752 г. в Лондон настъпи 14 септември. Само малцината хлапета, които по него време ходеха на училище, се радваха, че ще зубрят единайсет дни по-малко! Останалите с право се тюхкаха, че управниците на Британия не се задоволяват да ги ошушкват с данъци, ами вече им крадат и остатъците от деня.

В знак на протест вече осма година Хък се инатеше и категорично отказваше да живее порядъчно в дните от 3-ти до 13-ти септември. Тогава по традиция той вършеше глупости. Не, че през останалото време водеше много смислено съществувание, но да се пързаляш в бална зала на ролкови кънки, които току-що си изобретил и още не можеш да пазиш равновесие върху тях, а на всичко отгоре да свириш на Страдивариус без наколенки, си беше чиста глупост, откъдето и да го погледнеш. И резултатът не закъсня. Хък загуби равновесие и полетя към огромното скъпоценно огледало, изработено лично от знаменитите братя Андреа и Доменико в стъкларницата на остров Мурано през 1520 г. и поставено в изящна рамка с формата на готически прозорец, осеян с резбовани кентаври и еднорози, вплетени във виещи се лаврови клонки, сред които се издигаха пиластри, полуколони и колони, поддържащи елипсовиден фронтон с помпозния лик на прабабата на домакинята. Хък вече неудържимо връхлиташе връз огледалото, когато зърна в нишите на рамката двуликият образ на стария Хогбен да му намига. Тутакси се сети, че може да лети, и бясно размаха ръце, но миг преди да се издигне във въздуха за ужас на домакините фатално се натъкна на семейната реликва. А гостите изтръпнаха, защото строши и още по-безценния Страдивариус. И… край! Пред очите му се спусна пелена!

Събуди се в някакво мрачно подземие с дебели поне два лакътя, влажни, каменни стени и гол, добре утъпкан от много употреба, пръстен под. Точно в средата някой бе наклал нещо като скаутски лагерен огън или по-скоро клада. Хък се беше нагледал на такива съоръжения за вкарване в правата вяра, но това май беше по-особено. Вместо приятеля му Ян Хус в центъра на кладата се мъдреше огромен меден казан, достоен за всяка уважаваща себе си канибалска оргия.

Хък се огледа. Всъщност за трети път му се случваше да възкръсва, но този път баща му, кой знае защо, не се мотаеше наоколо. Но затова пък край казана пищеше като попарен някакъв полупрозрачен двуглав дракон. Около него се щураха толкова реална и… привлекателна, та изглеждаща направо сластно женствена, рижа лъвица и триглава, разгонена кучка с навлажнени слабини. Двете хетери напразно се опитваха да успокоят ревящия изрод. Макар доста да беше видял и патил на тоя свят, Хък бая се замисли дали не вижда привидения. На какви ли не чудесии и най-обикновени халюцинации се беше нагледал в бащиния си дом. За илюзиите да не говорим. Но сега инстинктът му подсказваше, че друг има пръст в поредното му възкресение.

Всъщност още първото му усещане беше различно. Той се събуди с чувството, че го варят в казан. Тутакси изплува от компота, защото никак не му харесваше да си кротува в компанията на някакви резени от гигантски плод с вкус на ябълка. Дали не беше сторил поредната глупост, като не устоя на изкушението и го опита?…

Хък прекрачи казана и внимателно пристъпи на студения влажен под, за да не се подхлъзне на ролковите кънки. Въпреки това едва не поряза босите се крака на парче стъкло. Всичко наоколо беше осеяно със стъклени отломъци! Горкото огледало, помисли си Хък в първия момент, без нито за миг да съжалява, че кънките са изчезнали. Но после забеляза, че по озъбените стъклени късове, които алчно се домогваха до стъпалата му, няма амалгама.

Когато съзнанието му се проясни, постепенно нещата взеха да си идват на мястото. Първо съзря Златната рибка да се мята на сухо под носа му. Беше само на една ръка разстояние! Наоколо нямаше река или море и поотърсилата се от сънната леност логика му подсказа, че сигурно някой е строшил край казана временната стъклена обител на Златната рибка. Хък инстинктивно понечи да посегне към отколешния символ на сбъднатите човешки желания, но омайна като фея млада жена с умни очи, в които трепкаха загадъчни пламъчета, го изпревари с мила усмивка, грабна я и я приласка в обятията си.

— Без да искам! Без да искам стана! Подхлъзнах се, дявол да го вземе! — вайкаше се драконът на висок глас.

— Не кълни, Трифончо. Няма страшно. Ще оправим и тая работа. Какво ли не сме преживели с тебе, та с едно Лоно на живота ли няма да се справим! — подканяше го лъвицата да се вземе в ръце, а разгонената кучка го ближеше едновременно с трите си глави.

В цялата тази суматоха само някакъв чорлав, небръснат, тъмнокос мъж с остър нос и тревожни очи на гений бе запазил спокойствие. Той бе скръстил ръце и наблюдаваше с явно любопитство как Хък подскача на пръсти между стъклата, сякаш играе на „дама“, опитвайки се да се отдалечи от казана. В този миг жената-лъвица зърна Хък и се вкамени. После като луда заоглежда пода. Хък проследи погледа й и не забеляза нищо особено. Беше под като под. Малко нездравословно студен и влажен, ако излизаш от врящ казан, но иначе най-обикновен пръстен под, поръсен със светена вода. И ако не беше осеян със стъкла, сигурно никой нямаше да му обърне внимание. Хък се подхлъзна, залитна, но този път ловко запази равновесие. На поредното свободно квадратче от „дамата“ беше настъпил някаква цилиндрична стъкленица. Огледа се с разперени ръце и видя още две подобни. Дали пък някой не беше омагьосал изчезналите му ролкови кънки? Но тогава трябваше да има и четвърта стъкленица?