Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

Съдбата не му даде възможност да разреши загадката, защото внезапно с елегантен скок лъвицата полетя към него. Той хукна, без да обръща повече внимание на режещите стъкла и омагьосаните остатъци от ролковите му кънки. Дори не се обърна, когато я чу меко да тупва на мястото, което само преди миг заемаше. Ако не друго, през тия повече от хиляда години на белия свят Хък се беше научил да бяга не само от себе си, но и от всеки превъзхождащ го в жива сила противник. Първите сто метра бяха най-трудни, защото трябваше да изкачва стъпала. Изкара ги на един дъх. Щом се озова на някаква пуста, безнадеждно унила, павирана улица, леко намали темпото и уравновеси дишането си. Вече можеше да си позволи да хвърля по един поглед назад.

Броят на преследвачите му се беше утроил. Изплезил езици, двуглавият дракон препускаше като бесен редом до лъвицата, като на всеки неин скок правеше по десет стремителни крачки в галоп, а разгонената кучка ги следваше не толкова ревностно и постепенно изоставаше.

Какви ли не бесове бяха преследвали Хък през тягостно дългия му живот, та той беше свикнал вечно да бяга. Чувстваше, че когато бяга, поне има цел. Понякога самотата на бегача на дълги разстояния дори му харесваше. Щом навлезе в дъбравата и установи, че преследвачите му изобщо не са уморени, разбра, че този път ще подобри постижението си на маратонската дистанция. Жалко, че не му мина през ума да засече времето на старта.

Състезанието по ориентиране в дъбравата продължи повече от час и накрая взе да омръзва на Хък. Той изостави опитите си да надбяга преследвачите и започна да се лута в гъстата гора, за да ги заблуди. По едно време изглежда постигна целта си, защото драконският тропот заглъхна и Хък се притаи. Изчака два часа да не би лъвицата да се появи от някъде, но и от нея нямаше помен. Тогава се огледа и установи, че бе успял да заблуди не само бесовете, но и себе си.

Беше се загубил в дъбравата!

Хък се надигна. Срита гадния коренак, дето го препъна, и разтри изтръпналия си крак. По стар навик се огледа от коя страна на дърветата растат лишеите. Не че имаше някакво значение дали върви на север или на юг. Хък не знаеше нито къде се намира, нито къде отива. Важното беше да не се върти в кръг, защото заради тъпото си безсмъртие имаше опасност да остане в тази сумрачна дъбрава вовеки веков.

Беше се свечерило, когато долови странен шум иззад един кисел трън. Мязаше предимно на сумтене и гълчене. Мигом се приготви да хукне отново, но този път не стана нужда. Трънакът се разтвори и от него се измъкна странно същество, което приличаше на летяща метла. Беше тънко, дълго, ефирно, полюляващо се, със щръкнали коси и плавно се носеше на една педя от земята, като си мърмореше:

— Ще ви дам аз на вас да разберете… Ще видите вие откъде духа вятъра… И това ми било приятели…

— Ти кой си? — прекъсна Хък интригуващия поток на съзнанието на метлата.

Съществото се стъписа и щръкналите му коси се доразпериха в дъга като пъстроцветната опашка на паун.

— Ттталасъма — успя да смотолеви то.

— Виждам, че си таласъм. Не съм сляп. Питам те как се казваш!

— Нали ттти казах! Ттталасъма. Тттака е в живота, ако искаш да знаеш — отчаяно рече метлата и дръжката й се олюля, а косите й затрептяха като листата на офика при първия повей на ветрец през юли. После неочаквано спря да заеква и си изля болката на един дъх. — Всички други таласъми си имат имена. Приятелите им ги уважават. И изобщо си гледат кефа. А аз съм все сам. Наричат ме просто Таласъма. И ще се пукна от скука!

— Какво си се завайкал толкова! — взе да го успокоява Хък, като за всеки случай хвърляше по едно око наоколо, да не би това да е някоя хитрина на преследвачите му. — Имам един приятел, когото всички наричат просто Омбре, но на него изобщо не му пука.

— Естествено! Защо да му пука, като си има приятел!

— На тебе какъв ти е зорът бе, мой човек? Че ти викат Таласъма? Или че си нямаш приятел? Я се изповядай!

— И двете! А ако туриш и скуката в сметката, и трите, дядо попе! — раззина паст таласъма, като направи опит да се усмихне.

— Май не си от най-скромните, а? — засмя се Хък.

— Че къде си виждал скромен таласъм?! — важно рече метлата.

— И нещастен не бях виждал досега, ама, като гледам, чудесата нямат край на тоя свят.

— И на ония е така — дълбокомислено допълни Таласъма.

Хък наостри уши.

— Ти в кой свят живееш?

— В моя.

— Ясно, че е в твоя. Друго те питам. Твоят свят този ли е или онзи! — кимна Хък първо напред, а после наляво.

— Естествено, че е този! — тросна се Таласъма. — А бе ти май имаш проблеми с граматиката, мой човек. Светът, в който живееш, е този, а другият е онзи. Ако се преселиш в другия свят, той ще стане този, а твоят — онзи. И това всеки тъпанар го разбира, само ти се правиш на интересен.

— Сега ми е ясно защо нямаш приятели — промърмори Хък.

— Видя ли! Аз какво ти разправям. Щом си отворя устата и всички се разбягват като пилци!

— Ами, че дръж си я тогава затворена — сериозно го посъветва Хък.

— Не става! Опитвал съм. Тогава никой не ми обръща внимание — тъжно рече Таласъма. — Отдавна съм установил, че за да имаш истински приятел, трябва пълноценно да заместващ психоаналитика му и да общуваш с него до припадък. Истинският приятел е кошче за душевни отпадъци, мой човек. Почни сега да си изливаш мъката пред мен и, ако ти дам да разбереш, че ти съчувствам, ще видиш какъв приятел ще ти стана! Ама тая няма да я бъде, защото аз по рождение съм задръстен от мъка и кошчето ми е пълно догоре. Сега ясно ли ти е в какъв омагьосан кръг се намирам?!

— Ясно ми е, братко. Добре дошъл в моята партия. Имаш голям късмет, да знаеш, защото в моето кошче все още има малко място.

Хък престана да се озърта и съсредоточи вниманието си в летящата метла.

— Стига бе! Сериозно ли говориш? — невярващ, възкликна Таласъма.

— Без майтап! Целият номер се състои в това да откриеш начина, по който, щом кошчето започва да се препълва от единия край, можеш дискретно да изпускаш част от мъката от другия.

— Колко струва да ме научиш и мене? — плахо полюбопитства метлата.

— Много…

— Знаех си аз! — тежко въздъхна Таласъма.

— Но не чак толкова много, че да не можеш да платиш.

— Хм. Откъде знаеш колко мога да платя? В последно време бая съм изтънял — предпазливо взе да се пазари върлинестият обитател на вековната дъбрава.

— Ако ми отговориш честно на три въпроса, смятай, че сме се разплатили.

— Единственото условие е да отговарям честно? Сигурен ли си? — повдигна вежди метлата.

— Да.

— Давай тогава. Да видим какво ще излезе от тая работа.

— Къде се намираме сега? — избърза Хък и тутакси съжали, че не формулира въпроса както трябва.

— В Резервата на таласъмите — ухили се метлата. — Всичките ти въпроси ли ще бъдат толкова лесни?

Сега вече Хък си подбираше по-внимателно думите:

— Как се нарича… светът, в който се намира твоят резерват… на таласъмите?

— Библиотеката! — гордо отвърна Таласъма.

— Моля? — изтърва се Хък.

— Това третият ти въпрос ли беше? — самодоволно се осведоми летящата метла, предвкусвайки голямата печалба.

— Не! — замислено рече Хък.

— Ааа! Да си ги нямаме такива, мой човек. Ти каза „моля“ с въпросителна информация и това ти се брои