Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

за трети въпрос. Аз не съм виновен, че не можеш да си държиш устата затворена. Ти попита „моля?“ и толкоз.

Хък се подвоуми само за миг и после на лицето му разцъфна доволна усмивка.

— Съгласен съм. Нямам никакво намерение да хвърлям сянка върху крехкото ни приятелство заради такива дреболии. Третият ми въпрос е „моля?“! Но ми позволи да ти напомня, че пое задължението да отговаряш честно.

Таласъма понечи да отвори уста и се усети, че е паднал в капана. Не знаеше какво да отговори, а отгоре на всичко трябваше да бъде честно!

— Мога ли да попитам нещо?

— Можеш.

— Трябва ли да разбирам, че ти каза „моля?“, защото не беше чувал за Библиотеката досега?

— Да. И не само този подтекст вложих във въпроса си.

Таласъма се предаде:

— Казвай тогава какъв друг смисъл вложи в този дяволски въпрос!

— Библиотеката паралелен свят на Земята ли е?

— Не.

— Далеч от него ли се намира?

— Всичко е относително, мой човек — поклати глава летящата метла. — Три косъма на главата са малко, ама в супата са твърде много.

— И все пак опитай се да го определиш на око — настоя Хък.

— Зависи с каква мярка измерваш разстоянието — мрачно отвърна Таласъма. — В крачки е много, в светлинни години е гола вода.

— Има ли човеци в Библиотеката?

— Не!

— Защо лъжеш? По обед срещнах двама! — меко го сгълча Хък, като гледаше да не ядосва засега единствения си и затова безценен източник на информация.

— Глупости! Това не са били човеци, а някои от гадните им герои.

— Какви герои?

— Как какви? От приказките, от легендите, от тъпите им книги. Даже от филмите на ужасите има. А бе, мой човек, това твоето „моля?“ да не съдържа всички въпроси на света?

12. Нощна стража

Грандиозният план хрумна на стария Хогбен веднага щом приключи химическия анализ зад пясъчната дюна. Беше отмъкнал резенчето плод от склада на стария глупак Робинзон на необитаемия остров. Обирът замислиха нощес с Ариман, докато си пиеха безвкусния по тия места бърбън в модния Ресторант на края на Вселената. Дори Хогбен се впечатли от реалността на пръкналия се от главата на някогашния му слуга виртуален военнопленнически лагер в афганските клисури. Този дребен персийски факир Ариман явно се поддържаше в добра форма. И падна голяма веселба. Хогбен се вмъкна в позабравения образ на опитния миротворец лорд Холбрук и онзи лапнишаран Роки така се обърка, че пак се помисли за Рамбо и героично го освободи от лапите на съветските окупатори. Така пазачът сам напъха вълците в кошарата на вече гъсто обитаемия остров.

Среднощните вълнения с един замах премахнаха летаргията, обзела Хогбен през последните седмици в Библиотеката, и възстановиха бойния му дух. Пък от тях имаше и друга полза. Беглият поглед, който хвърли на прословутото Дърво на Живота, тутакси му отвори очите как жалките глупаци от Земята се бяха изхитрили да му откраднат най-свято пазената тайна — технологията за материализиране. Някой не само се бе осмелил да пипа семената на злото, скрити в джунглата на Амазонка, но дори бе направил опит да ги посее! И въпреки невежеството му едно по чудо се бе прихванало. Ама, вари го, печи го, който се е родил тъпанар си остава тъпанар за цял живот. Набеденият градинар явно не беше поливал фиданката с амброзия и само корените и короната на дървото се бяха материализирали, а стволът бе останал нетленен. Затова досега старият Хогбен не го беше забелязал от Земята.

Добре, че тия идиоти тук не ползваха технологията му съзнателно, а за удоволствие! Лишени от възможността да умрат, докато не бъдат забравени от хората и съответно натирени в Цеха за рециклиране, ефимерните изроди във Втората Библиотека изпитваха остра нужда от силни усещания. А чувството за реална опасност можеше да им осигури само материалното битие. И през по-голямата част от годината, когато по тъпите им закони плодът беше недостъпен за простолюдието, те го употребяваха като наркотик. Ариман дори беше изградил цяла мрежа за контрабандна търговия, която обхващаше и Речния свят. Но Хогбен щеше да им изкара през носа това осквернение!

Той имаше собствени представи за добро и зло. И, разбира се, всичко материално бе най-голямото зло на света! Преди няколко века в пристъп на безумна ярост започна да унищожава всички следи от пагубната технология за материализиране, но после се усети, събра остатъците, превърна ги в семена и уж добре ги скри в джунглата с мисълта, че един ден може да му потрябват. Та нали най-добрият начин да се бориш с всяко зло е да привлечеш на своя страна еманацията му! И ето че беше дошло времето да извади скрития коз от ръкава си. Щеше да бие врага със собствените му камъни! Как не се сети по-рано да провери изправността на Канала?! Колко време загуби! А имаше на разположение такова елегантно решение!

И, докато клечеше зад дюната, старият Хогбен си науми безвъзвратно да материализира Втората Библиотека барабар с нейните въображаеми дегенерати, изхитрили се да запушат Канала. После щеше да насъска техните пълчища да плъзнат като паразити по тялото на Гея! Край! Неговата Библиотека вече нямаше нужда от пазачи. Щом легионите му изпиеха кръвта на цялата фауна на Земята, щеше елегантно да ги затрие по генетичен път! Време беше истинската Библиотека да стане етнически чист, растителен свят! Той потри нетленните си ръце. Този път и героичните усилия на наивния му син нямаше да спасят тъпото човечество! Така с един куршум щеше да убие два заека! Глупости! Щеше да затрие всички зайци на света! Старият Хогбен залитна. Дали главата му се замая от мащабността на замисъла, или пък му беше паднало кръвното налягане, докато клечеше? Той се изправи с мъка. Беше се схванал. Прокле плода и изнуреното си тяло. Може би и той започваше да се побърква? Как можеше да изпитва болка, като беше чист, нетленен, извисен дух?! Сигурно беше атавистична реакция… Или пък нещо и в него се обърка от толкова много експерименти с пазачите?

Крайно време беше да си възвърне властта върху Лоното на живота. С гръм и трясък! Но в този шантав свят дори Хогбен трудно можеше да вдигне подобаващ шум и пушилка. Той се загледа в резенчето от плода. Вкуси го внимателно. Почувства прилив на физически сили, но и старата болка в ставите пак се обади. Излапа наведнъж остатъка. Тутакси усети, че сетивата му се изострят и започват да възприемат заобикалящия го свят като материален. Черните води на река Лета станаха още по-черни и някак по-мазни, досущ като мазут. Очите му взеха да разграничават отделните зрънца бял, фосфоресциращ пясък под краката му. Повеят на измисления вятър се заигра с косите му и дори ги разроши.

Глупаци! Бяха свикнали да живеят с илюзии! Ама той щеше да им ги избие от главите! Време беше да смени не само това (кой знае защо?!) взело да остарява тяло с неговите бодежи и отпуснати мускули, но и самоличността си. Трябваше да си осигури свобода на действията и всякакви смахнати прокурори, набедени съдии и комплексирани адвокати да престанат да му се мотат в краката.

Хогбен поседя още десетина минути на брега на реката, докато привикне отново с ревматизма си. През това време прехвърляше наум смахнатите обитатели на Библиотеката, за да си избере троянския кон. Беше претенциозен и никой от представителите на жалката фауна не му се струваше достоен да даде подслон на мегаломанската му душа. В края на краищата реши да опита късмета си в крайбрежните кръчми.

Чак в седмото опушено свърталище на контрабандисти избор му падна на един тип, чието лице сякаш завинаги бе обгоряло от слънцето. То бе изкривено на една страна, десният ъгъл на устните му бе изпънат надолу, високото оплешивяло чело бе прорязано от дълбоки бръчки, успоредни на пречупените вежди. Дясното му око имаше златна искра на дъното и пронизваше всекиго до дън душа, а лявото беше пусто и черно като тясно иглено ухо, като отвора на бездънен кладенец, на всяка сянка и тъма. Старият Хогбен се усмихна иронично, защото му се стори, че е надникнал в отпушения Канал. Приближи се. Преодоля болката в кръста, наведе се и най-нахално си завря носа в бръмбара, висящ на златна верижка