Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

върху оголената неокосмена гръд на непознатия. Беше изкусно издялан от тъмен камък и с тайнствени знаци по гръбчето.

— Кой си ти? — нехайно попита троянският кон с нисък, тежък глас. — Ариман ли те праща да душиш наоколо?

— Добър ден. Аз съм вашата леля от Киев! — отвърна Хогбен, изплю се в обруленото и спечено от вятъра лице, дето се мъдреше само на педя от него, и хукна навън.

Този стар трик действаше безотказно във всяка кръчма из Вселената. След миг непознатият изхвърча през летящата вратата, но Хогбен вече беше заел позиция. Той тутакси се намъкна под кожата на непознатия. Сграбчи душата му. С един замах я смачка като празна консервена кутия. Сплеска я до размерите на фалшиво зарче за барбут и я завря в най-потайното ъгълче на съзнанието си. После се разкърши, нарами непотребното си морно тяло и, дяволски доволен, закрачи към ъгъла, като си подсвиркваше „Съдбата чука на вратата“. Вече се казваше Воланд, коронките на зъбите му от лявата страна бяха платинени, а от дясната — златни и, кой знае защо, обичаше да играе шах с котараци.

Щом свърна зад последната сграда обаче, старият Хогбен тутакси престана да се държи като селски идиот на панаира в съседния град, защото късметът му го изостави. Петима яки типове с мутри на милиционери бяха преградили пресечката и му се хилеха насреща. Той дори не трепна. Това си беше част от играта. А старият Хогбен беше истински играч и обичаше да играе заради самата игра, тъй че мигом се стегна и захвърли старото си тяло в краката на живописната пасмината.

— Е, драги, нали не си забравил, че ни дължиш нещо? — мазно полюбопитства грозникът в средата, като подритна трупа, така че да види лицето на скъпия покойник.

Старият Хогбен не разпозна част от знаменитата Нощна стража на Рембранд, защото в извън работно време блюстителите на реда изглеждаха така, сякаш Анди Уорхол ги бе прерисувал. Той се направи на ни лук ял, ни лук мирисал и се огледа да види на кого говорят, но пресечката беше пуста.

— За теб става дума, драги! За теб! Ти ни дължиш парсата за три седмици. Не се прави на луд! — нададе глас мрачният тип отляво, като нервно се опипваше около кръста, да се увери, че камата му е на мястото си. — Който иска да работи в нашия район, трябва да си плаща.

— Станала е някаква грешка, господа. Изглежда ме бъркате с някого — отвърна Хогбен, докато с традиционните йогийски похвати събуждаше вътрешната мощ в откраднатото тяло.

— С никого не те бъркаме, Воланд — разнесе се гробовен глас от сянката на тъмния безистен вдясно и от тъмата изплува предводителят им — самият капитан Франс Банинг Кок.

Хогбен го позна, защото беше в автентичния си рембрандовски вид, недокосван от постмодернизма.

— Това е нонсенс, господа! Какво търсите тук? Та вие не сте измислени като идиотите наоколо! — чистосърдечно се възмути той, щом разбра с кого си има работа. — Не ме ли помните, капитане? Нали на времето аз лично поръчах на младия Харменс да нарисува за жълти стотинки възможно най-дългия групов портрет на вашата стрелкова рота, защото далновидно предвидих колко ще се покачи цената на един квадратен метър Рембранд само след петдесет години! Та тогава всички вие реално съществувахте!

— И сега си живуркаме в Речния свят, Воланд, но мизерно — мрачно отвърна капитанът, — защото такива нагли типове като тебе лъжат на поразия и не си плащат навреме за охраната на транспорта по реката. Май е време вече да те отучим от някои вредни навици, Воланд!

Миг преди да довърши мисълта си капитан Банинг Кок даде знак на хората си и те налетяха като чакали върху Хогбен. След пет секунди неравностойна борба на паважа лежаха пет сгърчени трупа. Всъщност, ако броим и старото тяло на Хогбен, мъртъвците бяха шест. Сметката не излизаше, защото един от корумпираните милиционери беше успял да офейка навреме. Пораженията по тялото на Воланд бяха незначителни: една прободна рана в лявото рамо, няколко одрасквания, две аркади, почти незабележими сред плетеницата от бръчки, пречупени вежди и стари белези, и натъртванията по китките от саблените удари.

Този Воланд се е позанемарил, помисли си старият Хогбен. Но нали слизаше от къде-къде по-немощна кранта, все пак остана доволен от материалната придобивка и победоносно се огледа. Теренът беше разчистен, но гюрултията не стихваше. Щом понечи да тръгне към дъното на пресечката, душите на умрелите го връхлетяха като лешояди. Нещастниците виеха край ушите му досущ като кучета на пълнолуние, защото не можеха да му сторят нищо, освен да го проглушат с воплите си. Той за миг успя да ги разпилее като мухи с едно старо заклинание на чероките за пропъждане на духове, шмугна се в безистена, измъкна се през слугинския вход и пое към клуба „Хиляда и една нощ“ да провери какви други умения има новото му тяло.

Беше посетил заведението на Шехеразада преди седмица и ориенталската обстановката събуди у него приятните спомени от времето на Сасанидите. Сега му беше интересно да опита отново ласките на източните хубавици в обкръжението на вездесъщите спящи демони, будещи перверзен страх у простолюдието. Защото при първото си посещение старият Хогбен бързо установи, че не си пада много по виртуалния секс! Той предпочиташе по-грубичкия му материален еквивалент — може би единственото хубаво нещо, което тъпите пазачи на неговата Библиотека можеха да вършат както трябва. Е, не всички, разбира се!

Мадам беше предприемчива и новата атракция в седмичната програма на клуба „Хиляда и една нощ“ се оказа Венера Киренска — одалиска с материално тяло, ефимерни ръце и нетленна глава. Но старият Хогбен беше зажаднял за традиционните ориенталски ласки и предпочете невярната съпруга на Шехрияр, която освен всичко друго си беше изцяло от плът и кръв. На сутринта обаче любопитството го загложди и той я натири от леглото да му донесе новия брой на официоза. За първи път от много време стигнала до оргазъм, съпругата на Шехрияр коленопреклонно отвърна „Слушам и се подчинявам!“, но прищявката му създаде голяма суматоха в клуба, защото никога досега клиент не беше настоявал след любовната нощ да получи вестник. Мадам тутакси отстрани досадния пропуск, като включи в сферата на обслужването новата екзотична услуга.

Снощната случка беше отразена на втора страница най-вече заради скандала. Защото мимолетната физическа смърт не впечатляваше никого в този шантав свят. Но скоро той щеше така яко да раздруса общественото мнение, та и тук, и на Земята щяха да завалят като зрели круши истински трупове. Гневът на Хогбен се поуталожи едва когато установи, че телевизията все пак предава на живо ритуала по възстановяването на телата на убитите в Лоното на живота.

Докато закусваше в леглото, той с явно задоволство проследи как напъхват обратно блуждаещите души на снощните псета в чисто новите тела и въпреки протестите им ги обличат в прилични дрехи от епохата на Рембранд. Репортерката обясни, че специалният отряд чака отвън да експулсира корумпираните служители в Речния свят, а органите за борба с организираната престъпност издирват оцелелия съучастник на трафикантите и, разбира се, убиецът. Старият Хогбен гордо се изпъчи, когато тя посочи трупът му, изправен като истукан до стената край казана. После обявиха, че група професионални очевидци от Гмежскорпион са станали свидетели на среднощната драма и следва кратка биографична справка за предполагаемия извършител на злодеянието. На екрана обаче цъфна мрачната физиономия на Воланд и Хогбен яростно запрати възглавницата в телевизора. Съжали, че вече бяха отнесли таблата с остатъците от закуската и нямаше нищо по-тежко под ръка. Не стига че му отнеха славата, ами пак трябваше да сменя самоличността си.

Изглежда и други в клуба гледаха сутрешните новини, защото след миг в стаята цъфна един евнух, който едва не си счупи ръцете от кършене, докато му обясняваше, че Мадам настоява колкото се може по- бързо да напусне клуба. Мярката била временна, мазно твърдеше евнухът. Само малко да утихне шумът! Иначе винаги е добре дошъл!

Старият Хогбен му изрева да се маха.

Около час никой не го безпокои и той изгледа на спокойствие прякото предаване на експулсирането. Стрелковата рота на капитан Бенинг Кок напусна Библиотеката с наведена глава, без да подозира, че е съпровождана от неговите радостни възгласи:

— Идиоти! Тъпанари! Глупаци! Така ви се пада, като не си знаете интереса! Ще ми се пречкате в