Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

Златната рибка изпълни колективното желание на присъстващите старият Хогбен да не излиза от ковчега си, докато поне трима от тях не пожелаят, и сега, освободена от проклетата трудова повинност, си гледаше старините в преддверието на нейното Морето на мрака. Ала Таоа и Сонк за всеки случай седяха върху капака на кивота и зяпаха в пода, сякаш бяха загубили нещо. Папагалът Освалд се кипреше на заседателната маса и кимаше на всеки като развален метроном. А осиротялата Церберина се съдираше от плач в ъгъла.

Лъвицата впери поглед в бандерола за платен акциз, с който бе запечатала кивота, и докато си мислеше дали държавните ценни книжа и обещанията на Златната рибка са достатъчно надеждни в този шантав свят, додаде:

— Имах предвид задгробния живот на хората и… героите.

Сред хлиповете в ъгъла се извиси провлечен стон.

— И преди гроба не е цвете за мирисане. Добре дошла в моя отбор! — не се предаде Хък, като избягваше да поглежда към триглавата кучка.

От край време не можеше да понася женските сълзи. Направо му късаха сърцето. Да не говорим, че и на него животворната смес от иронията, страха и безразсъдството на дракона страшно му липсваше сега, когато всичко свърши. Или поне изглеждаше, че е свършило. Значи това било да убиеш присмехулник, мина му през ума и той мигом се сви, сякаш някой силно го зашлеви.

— Винаги съм била в твоя отбор, скъпи — криво му се усмихна Ана-Мария. — Не исках да започвам философски спор. Аз съм жена и по природа съм прагматична.

— Защо ме спря? — настойчиво се взря Хък в огромните й очи, помръкнали като планински езера след залез слънце в късната есен.

— Близнаците… — сведе глава Ана-Мария. — Близнаците ме объркват, скъпи. Връхлетяха някак изведнъж и събудиха майчиния ми инстинкт с разтърсваща сила. И аз, самата, съм объркана и не мога да се позная, скъпи! Но сега те са най-важното нещо за мен… — взе да се оправдава лъвицата и нежно погали ореола на момиченцето, а после гальовно прокара длан по смешно настръхналата ефимерна козина от светлина на лъвчето, но очите й живееха свой живот и оперираха ли оперираха невидимите общи бели дробове на сиамските й близнаци, като се мъчеха да ги разделят справедливо между тях.

Хък не вярваше на очите си. Тя не смееше да предприеме нищо без Майстора. Неговата смела лъвица приличаше досущ на рижа Мадона, извадена от картина на стария му приятел Леонардо да Винчи или по- скоро на Рафаело.

— Да разбирам ли, че вече нямаш нищо против да потърся Майстора…? — иронично повдигна вежди Хък — …И нашето драконче? — добави той, а стоновете в ъгъла внезапно секнаха и горката кучка замря в трепетно очакване.

— Не бъди жесток, скъпи! — тихо рече лъвицата и избърса с опакото на ръката навлажнените си от взиране очи.

Старият шаман надигна глава:

— Върви, върви. И престани да я измъчваш! А ние тук ще държим попа вързан, та да е мирно селото — тъжно се усмихна Таоа, като кимна към кивота.

— Там е страшничко, Хък — поклати красивата си глава лъвицата и стисна по-силно душите на чадата си. — Пълно е с всякакви харпии, фурии и демони. Човек може да получи помощ само от майка ти… Но трябва да е от рода Хогбен. Аз вече не смея да рискувам. А ти върви, но се пази! — строго рече тя и надигна хлапетата в ръцете си, сякаш искаше да му напомни, че е станал баща и има нови отговорности.

Хък понечи да хукне към Лоното на живота, но се наложи да изслуша строгите и подробни напътствия на Ана-Мария как да се справи с концентрираното зло в Плодовитата пустота. Всъщност напразно загуби половин час. Съветите на лъвицата изобщо не предвиждаха, че канарата, на която се озова, гмуркайки се в кошчето за рециклиране на герои, ще бе претъпкана като чакалнята на токийска гара след края на работния ден.

Работата бе там, че когато фалшивият крал Артур връхлетя върху капитан Ореляно и го събори на земята, на педя от очите му не лъсна осеяният със стружки мазен под на работилницата, а сивокафеникава скала. На две крачки от мародера се мъдреше Трипио, опуленият Таласъм все така си стърчеше до него с вдигнати ръце, а умисленият Бегемот тъжно клатеше глава. Мефистофел никакъв не се виждаше, но затова пък зад котарака се бе ширнал безбрежен, ослепително син, разбунен океан.

Усмиряването на дон Франсиско им отне няколко минути, а после изведнъж от небето заваляха хора. Първо, с писък се изсипа Томи. А докато Хък от рода Хогбен разбере какво става, засищайки пътьом с целувки и милувки копнежа по новата любима, изострен след принудителната им раздяла, ето че на главите им се натряска и неговият двойник.

— А бе тая тъпа канара да не е някакъв хан?! — изпищя Таласъма, на който му писна да гледа как най- добрият му приятел се мляска с оная никаквица, дето падна от облаците и отвори такава дупка, та чак небето се продъни.

— Ха, още един Хогбен! — засмя се през сълзи Томи.

Огромните кавалерийски мустаци на Бегемот щръкнаха като антени и той подуши непознатия:

— Тоя мирише досущ като тебе, Арчи. Да не сте еднояйчни близнаци?

— Позволете да отбележа, господин котарак — обади се Трипио. — Навярно става дума за двуяйчни близнаци, защото никак не си приличат.

— Отче Карвахал, в името на старото ни приятелство, измъкни ме от тази каша. Станала е някаква грешка! — изпъшка овързания с тел от бездънното чекмедже за резервни части на робота дон Франсиско де Ореляно.

В суматохата около валежа на хора, той бе успял да установи, че може да се измъкне от клопката само като се хвърли от скалата в разбунения океан или се пребие на плажа.

— Ще ти дам аз една грешка, гадняр такъв! — писна Таласъма и подвикна на Трипио: — Приятелю, я измъкни от вълшебния си търбух няколко по-дълги гвоздея, та да го приковем на тая скала като Прометей. Предполагам, че все ще се намери кой да му изкълве черния дроб. В краен случай аз…

Таласъма изведнъж млъкна, заинтригуван от диалога, който се поведе между двамата потомци на рода Хогбен.

— Така изглеждаш значи?

— Да… Временно.

— Това донякъде смекчава досадните неудобства, макар че в Библиотеката са се нагледали и на по- големи дивотии.

— Забелязах.

— Не ми изглеждаш на много учуден.

— Предполагах нещо такова, като видях каква каша се забърка наоколо малко след като се появих.

— Кой ти е последният спомен?

— Огледалото…

— Аха, значи си съвсем пресен. Предпоследният.

— Моят приятел да не е някоя риба, че да е пресен бе? — опита да се вклини Таласъма в сладката раздумка, но никой не му обърна внимание.

— А ти много ли си живял след огледалото?

— Зависи какво разбираш под много. Двеста трийсет и шест години много ли са?

— Не са малко. Бая съм загубил… Баща ми как е? Погаждате ли се?

— Заключил съм го в един ковчег. Това е дълга история. Когато остане време…

— И на мен ми се е искало да го направя…

— Знам.

— Вярвам ти. Няма начин да не знаеш… А сестра ми? Тя как я кара?

— Самоуби се. Това е част от историята.

— Хм… Намери ли нейната стъкленица?

— Не беше у баща ми. Предполагам, че се мота наоколо.

— Не се тревожи. Ако е тук, ще я намерим… Мислиш ли, че можем да си стиснем ръцете, без светът да пропадне.